Време за времето - архив

За времето, климата, мисиите на NASA, познатите и
непознатите загадки, природата и перспективите пред глобалната икономика. Предаването се излъчва до 2015 г.

Време за времето. Предаването се излъчва до 2015 г.

Кирибати води битка с времето...

Заради повишаването на нивото на океана, островната страна ще бъде необитаема до 2050 г.
Публикувана: От:

Кирибати потъва - всеки ден, малко по малко, но необратимо… Вероятно много от вас са чували за нея, но във Време за времето посочваме проблемите й такива, каквито са. Такива, каквито американската журналистка Анна Дей ги видя на живо, по време на снимките на документалния й филм, озаглавен „Кирибати – на фронтовата линия“.

Коя е Анна Дей?

Тя е независим журналист и изследовател на социалните медии. Позната е със специалните си репортажи и коментари за  CNN International, BBC, Huffington Post, Al Jazeera, както и публикациите си във водещи печатни медии на английски, испански, арабски и иврит. Документалните й телевизионни истории от Бахрейн, Египет, Израел, Палестина, Йордания, Либия и Кирибати й носят редица награди, а Google я включи в класацията си за ТОП 30 на водещите млади умове на нашето съвремие. Анна Дей е сред основателите на Световния регистър на журналистите на свободна практика в конфликтни региони.

Здравей Ана! Нека започнем този интересен разговор с въпроса - Как реши да посетиш Кирибати и да се запознаеш с проблемите там, на място?

Преди няколко години, аз чух президента на Кирибати Аноте Тонг да говори за моят президент – този на САЩ. Това стана някъде след терористичния атентат от 11 септември, откогато САЩ засилиха фокуса си върху националната сигурност. И тогава президентът на тази тихоокеанска островна държава, за която аз никога не бях чувала, отиде в ООН и нарече нашия държавен глава – "Еко терорист".

Започна да говори за климатичните промени, за това, че САЩ са сред водещите замърсители, че действията на моята държава оказват ефект върху неговия народ до такава степен, че той е застрашен на практика от заличаване.

Така за пръв път чух за Аноте Тонг, гледайки видео в ютюб преди няколко години. Силно ми въздейства и започнах да се интересувам от Кирибати.  Не знаех нищо за тази страна, дори къде се намира. Но след това проследих борбата й с климатичните промени…

https://www.facebook.com/vremezavremeto

Как обаче се стига до тези част на света? Ти реши да отидеш на място, нали…

Беше трудно дори планирането как да отидем там. Всъщност, ако напишеш в Google - "Кирибати", Google maps ти дава грешна локация. Така че беше трудно дори да се ориентираме къде искаме да отидем.

Имахме късмета да се свържем с активисти от Кирибати, някои от които имат роднини в САЩ. Те ни обясниха как най-лесно можем да стигнем до там. Но има само два пътнически полета до страната на седмица. Повечето са от Фиджи.

В същото време разпростирането на островите в океана е толкова широко, че достига пропорциите на САЩ. Така че да се придвижиш от едната стана на държавата до островите от другата, трябва да осъществиш външен полет, т.е. отново да се качиш на самолета за Хавай или Фиджи, и тогава да се върнеш пак в някоя част на Кирибати.

Това е много отдалечена локация. Впрочем, миналата година тя беше определена за мястото, до което най-малко се пътува в света!

А какво беше първото ти впечатление, когато кацна?

Просто беше удивително! Нещо невероятно! Беше около обяд. Точно тогава имаше отлив, а той променя драстично пейзажа. В тези обедни часове в Кирибати той изглежда като Лунен. Рифът се вижда по цялото му километрично продължение. Беше наистина драматична гледка. 

Кацнахме в столицата на остров Тарауа. На него живее половината от цялото население на страната. А основната причина за това е нуждата на прииждащите хора да напуснат домовете си, заради климатичните промени и нивото на океана.

Така Тарауа става много гъсто населена. Гъстотата на населението е подобна на тази в Токио.

Но ситуацията в столицата е много различна от тази другите части на страната. Проблемите с нивото на океаните вероятно са видими още в първите моменти, когато отидеш на това място. Какво е да живееш в Кирибати?

Да. Аз се вцепених от това колко тънка е повърхността на островите. Не са много местата в океаните, в който стоейки на единия бряг можеш лесно да видиш другия бряг, края на острова. Това само показва колко уязвими са тези места от океана.

И това не е само от гледна точка на опасността някога да бъдат потопени. Дори сега при голяма вълна тя може да унищожи запасите на хората с питейна вода. Да не говорим за материалните щети.

Това се превръща в начин на живот – свикват с тази уязвимост, въпреки че наричат себе си „хората на морето“. Гордеят се с историята си, културата си, с това че имат тази симбиозна връзка с водата, която сега ги застрашава. Това е голямата трагедия! Срещу това се борят всеки ден…

Това е твоето преживяване там - на чужденец, пристигнал в Кирибати.  Направила си интервюта и с много от местните жители. Как ежедневието им се е променило през последните години?

Най-фрапиращото е, че те трябва да прекарват голяма част от времето си в строителството на диги. Това е район със слабо икономическо развитие. Бедността е сериозен проблем. Със сигурност е по-добре тези хора да прекарват времето си работейки, или просто със семействата си, нали… Но, не! Голяма част от деня им е заета в изграждането на тези крайбрежни стени. Правителството не помага в това на никого. Това е задължение на гражданите да защитят  частната си собственост.

Видяхме стени, които приличат на крепости, на замъци. Построени от хората със сигурност за много дълго време. Още повече, че те не разполагат с кой знае каква техника или технология да го правят. Нямат много опитни инженери. Но са длъжни да отделят много време на това, вместо да го оползотворяват по друг начин.

Ти казваш че хората правят тези своеобразни замъци всеки ден. Това означава ли, че във времето тези диги не са устойчиви и трябва да често да се ремонтират. Или дори построяват наново?

Да. И всяка година те забелязват, че времето се променя към по-лошо. Разказват, че в миналото са имали само няколко големи прилива годишно. Миналата година са имали над 20. Като държава, те не могат да си позволят да допуснат тези големи приливи да залеят островите им, тъй като оставят след себе си много материални щети. Защото има приливи, които дигите просто не могат да спрат…

Затова търсят всячески начин да се справят с по-голямата честото на тези разрушителни явления.

Какви са очакванията на местните жители за бъдещето?

Мисля, че тук е най-голямата трагедия. Много от тях се чувстват силно уязвими. Чувстват климатичните промени много ясно във всяко нещо, което правят. Напълно наясно са с това, какво ги очаква. Казват: „Знаем, че някои хора по света се съмняват в климатичните промени, но ние знаем едно – нивото на океана се покачва“! както казах, те се определят като „хората на морето“, живеят на брега и виждат добре тази тенденция.

Със сигурност, ден след ден, те приемат ситуацията за все по-спешна и тревожна. Точно заради това, аз приемем сравнението с тероризма за много точно. Защото макар те да не са обект на бомбардировки всеки ден, в края на краищата в един момент ще се окажат бежанци.  Но заради времето, а не заради война...

 

 

Коментари ( 0 )