Защо Гърция не фалира, а бе спасена?

Една от основните теми тлеещи в медийното пространство все още остава стабилността на банковата система в България. Случаят с КТБ разлая кучетата и накара хората да си зададат някои екзистенциални въпроси, като например как функционира банковата система и финансовата система като цяло, трябва ли да слагаме кавички на гарантирани, в случая на депозитите до 100 хиляди евро и още, и още. До тук добре. Нервните изявления на гуверньора Искров (на пук на етикета и стратегията централните банкери да бъдат емоционално обрани до съвършенство – е, няма съвършени хора нали …), гарнирано от „задълбочени” анализи на депутати, партийни лидери, президент, институции се надпреварваха да сеят завидно количество обвинения, предложения и числа. Жалкото бе, че освен логически пропадания, повечето изказвания показаха и стряскащо непознаване на законодателната рамка.

Едно от решенията, които се роди, бе насочено към Европа или с други думи пътят към Единния надзорен механизъм, част от Европейския банков съюз. Следващата стъпка било влизането ни в еврозоната и тн. Отново станахме свидетели на пълна липса на познаване на структура и процедури, дори и по въпроси, които касаят България пряко. Само за протокола ще кажа, че дори да пожелаем скоро няма да ни поискат в еврозоната (Да, дори и да изпълняваме сакралните четири количествени критерия), а евентуалното ни влизане в ЕНМ няма да промени съществено банковия надзор у нас (Просто се запознайте как ЩЕ функционира Единният надзорен механизъм и ще разберете защо).

Дългите ми уводни думи имаха за цел да изградят мост към една интересна тема, която е пряко свързана с нагона ни някой друг да ни реши проблемите. С други думи, говорейки за българската банкова система е добре да направим паралел и с западно-европейската и да осъзнаем, че проблеми има не само у нас. Целта не е да подкрепям клишето за уникално ликвидната ни банкова система, защото както видяхме системата на банкиране с частични резерви, централно управлявана парична система и държавни гаранции върху депозити е изначално нестабилна, генерираща логични епизоди на банкови паники.

Нека се върнем малко назад във времето и да се потопим в банковото дело на Западна Европа. В началото на 2010г. най-силно медийно присъствие имаха Гърция и Германия. Виновният и спасителят, непослушният и дисциплинираният. Ако етикетите към Гърция са напълно верни, то тези за Германия обаче не бяха напълно коректни. Даже изобщо. Гърция определено водеше политика на огромни публични разходи, чрез високи и хронични фискални дефицити, които покриваха безпрецедентно високите разходи по пенсионната програма на страната и множеството допълнителни придобивки от страна на държавните служители.

Германия, обаче, не бе само и единствено спасител на еврозоната. Германия бе и един от основните виновници за банковия хаос връхлетял европейските страни, в това число и Гърция. Спасяването на Гърция пък беше неизбежно действие, от гледна точка на банковите интереси, както от Германия, така и от Франция.

Забележете, че банките базирани в еврозоната, към май 2010г. имаха 206 млрд. долара експозиции в Гърция, но цели 727 млрд. долара към Испания. Следователно ако не се спаси Гърция на ред идват Португалия, Испания, Италия. Това е неприемлив сценарий за политическия елит, за който еврозоната е почти идеалният модел за централизиране на Европа и съсредоточаване на огромно влияние в ръцете на бюрократите.

Статистиката от тримесечния доклад на BIC (юни 2010) ясно показва, че общите експозиции на френските банки към публичен и частен дълг от Португалия, Ирландия, Гърция и Испания, вчети заедно, възлиза на 493 млрд. долара. Ако заменим френските с германските банки сумата възлиза на 465 млрд. долара. Испанският компонент в тази съвкупна стойност е най-голям, възлизащ на 248 млрд. долара притежавани от френски и 202 млрд. долара в германски банки. Следователно при разклащане на Испания, това би донесло осезаем риск от загуби за Франция и Германия. При фалит на Португалия, Франция и Германия отново са в същото положение, защото при проблеми в Португалия ще има директен ефект върху Испания. Испанската банкова система държеше 110 млрд. долара в португалски публичен и частен дълг.¹

От друга страна, най-задлъжнялата национална финансова система в Европа по време на разгара на кризата, пролетта на 2010 г., не беше Гърция, нито Португалия, а самата Германия, с коефициент на задлъжнялост от 33. Следователно, средно, германският банков сектор притежаваше само 3% капитал спрямо своите активи. Разбира се, разглежданият коефициент на финансова задлъжнялост не бе висок само за банките в Германия. Примерно в Италия той бе 20 през 2010 г. или средно банковата система в Италия разполагаше с 5% собствен капитал.

Интересен индикатор е и необходимото рефинансиране на банковата система или каква част от общия дълг на финансовата система се нуждае от краткосрочно финансиране на пасивите. Най-сериозни проблеми, към 2010 г., имаха Ирландия, забележете Германия, Швеция, отново забележете Швейцария, Великобритания и др.

Или с други думи развенчахме чудатата „любов” на Германия към Гърция. Също така, на база представените числа виждаме в голяма степен патовата ситуация в банкова Европа от гледна точка на ефекта свързаност. Друга тема е за това какво има в балансите на банките, особено на големите играчи. Със сигурност не мирише на цветя и рози …

1. Philipp Bagus, The Tragedy of the Euro, 2010 (Updated 2/29/2012)

Статията е публикувана на сайта на Brain Workshop Institute.