Цената на сексизма

Преди месец Надежда Сандолова, член на Сметната палата на ЕС, бе обвинена в "психически тормоз" от трима свои служители. Според разкритията на френския "Либерасион" българката не пускала подчинените си до тоалетна без придружител, издишвала дима от цигарите си в лицата им, не им давала да се хранят извън офиса, крещяла им, ако се забавят да й поднесат кафето... Самата Сандолова (чиито мандат междувременно изтече) нарече разследването „глупости на търкалета“ и не остана по-назад от служителите си, обвинявайки бившия си шофьор в „сексуален тормоз“ спрямо нейната секретарка.

Изобщо темата за сексизма и психическия и физически тормоз на работното място е твърде актуална напоследък. В Германия още гърми „Дирндлгейт” – резултат от злополучната забележка на кандидата на свободните демократи Райнер Брюдерле (67) за бюста на журналистката от Die Stern Лаура Химелрайх. Междувременно авторитетни изследвания твърдят, че сексуалното напрежение в службата е и твърде сериозен икономически фактор, който нанася щети за милиони и дори милиарди.

КАКВО ВСЪЩНОСТ Е СЕКСУАЛЕН ТОРМОЗ? Българският Закон за защита от дискриминация го определя така: "всяко нежелано поведение от сексуално естество, изразено физически, словесно или по друг начин, с което се накърняват достойнството и честта и се създава враждебна, обидна, унизителна или застрашителна среда...".

Всяка втора жена в Европейския съюз поне веднъж е била обект на сексуален тормоз, твърдят данни на Международната организация на труда. Още през 2002 Брюксел излезе с директива, според която мъжете и жените имат равни права при наемането на работа, образование и преквалификация. Но всъщност темата е актуална доста по-рано, още от 1994, когато почти едновременно се случват  две шокиращи събития. Във Франция напълно неизвестен млад автор, бивш програмист, издава книга, която стряска с  натуралистичните откровения на тема „цинизъм и еротична самота“. Името на автора е Мишел Уелбек; книгата се казва „Разширяване полето на борбата“ (Extension du domaine de la lutte).

По същото време в САЩ избухна прословутият „скандал по долни гащи“ (Underpantsgate), в който младата общинска служителка от Арканзас Пола Джоунс замеси президента Бил Клинтън. Тя го обвини в „сексуално насилие“ (sexual  harassment) и след този процес терминът стана популярен в целия свят. Пола твърдеше, че в качеството си на губернатор Бил се опитал да я принуди да прави орален секс. Това ставало против волята й, макар че по-рано Джоунс се била съгласила да му бъде любовница и отишла доброволно на интимна среща в хотелска стая. Двамата успяха да постигнат извънсъдебно споразумение, което направи Пола с 850 000 долара по-богата.

ТОВА ОТПРИЩИ ПОРОЯ. Броени месеци по-късно американските съдилища бяха залети от жалби на жени, станали жертва на сексуален тормоз и дискриминация на работното място. Служителка на юридическата кантора Baker&McKenzie получи 3 млн. долара обезщетение, задето шефът й си позволил пет пъти да я докосне по гърдите и ханша.

През 1998 фармацевтичният концерн Novartis бе осъден да заплати обезщетение в размер на 253 млн. долара заради „полова дискриминация между служителите на работното място”. В момента в САЩ се води процес срещу американския клон на германската фирма Bayer. Повод за съдебната процедура е сигнал на служителки за системното им дискриминиране, "изразяващо се в по-ниско заплащане и предпочитание на мъжете пред жените при реализирането на различни проекти”. Обезщетението, което искат тези седем служителки, е по един милион долара за всяка.

Поредицата скандали спомогна и за затягане на законодателството в тази област. В Калифорния например мениджърите са задължени на всеки две години да се явяват на антидискриминационни курсове (далеч не безплатни).

Най-голямото обезщетение за сексуално насилие в службата бе присъдено на Ани Чопурян, 45-годишна медицинска сестра от болницата "Мърси" в Сакраменто. Жената се оплака, че колеги санитари и лекари редовно й правели откровено сексуални намеци и се подигравали с арменския й произход. Съдът уважи мотивите й до степен да й присъди 167 милиона долара компенсация – горе-долу по милион за всяко неприлично подмятане.

В БЪЛГАРСКАТА ПРАКТИКА ТАКИВА СУМИ са немислими, макар че казусите със сексуален тормоз на работното място далеч не са рядкост. По данни на Комисията за защита от дискриминация, през последните пет години повече от пет хиляди българи официално са се оплакали от дискриминация. Според проучване на Институт "Отворено общество" 38% от българите не желаят да работят с хомосексуалисти, а 32% не искат за колеги роми.

И все пак България е далеч от строгите – почти панически – правила, въведени в САЩ. Едва ли у нас ще бъде приета американската практика, според която ако млада дама се качва в асансьор с един мъж, той трябва да й отстъпи мястото и да изчака следващия. Този тип поведение вече се е превърнал в рутина – нито един професор в щатски университет например не би склонил да приеме студентка за разговор на четири очи. Понякога американското отношение към дискриминацията надхвърля дори здравия разум – неотдавна една нюйоркчанка осъди мъж, задето си позволил кавалерски да й задържи отворена вратата на сградата. Според нея това нарушавало равноправието на половете.

КЪДЕ ВСЪЩНОСТ МИНАВА ТЪНКАТА ГРАНИЦА между комплимента и вербалния тормоз? Кога мръсният виц се превръща в сексуален намек, кога потупването по рамото или докосването минава границата на прилитието? И не е ли сексуален тормоз също навикът на някои жени да ходят на работа с къси поли и дълбоки деколтета? (В американските училища и колежи дължината на полите и дълбочината на деколтетата е фиксирана в правилника).

Разбира се, има закони срещу дискриминацията, но те не работят, ако липсва обществен консенсус, общоприето схващане кое е редно и кое не. Според психолозите така наречената „социална зона” на човека се простира в периметъра между 1.20 и 3.60 метра от него – това е нормалната дистанция спрямо непознати хора, спрямо шефа или продавачката. Следва така наречената „лична зона” – до 60 сантиметра, която е запазена за приятели или колеги. И накрая идва най-интимната зона, в която допускаме само любимите хора. В тази последна зона никой не бива да нахлува без нашето съгласие – основен принцип, върху който се гради цивилизацията ни.

Много често флиртуването на работното място от страна на мъжете не е толкова желание за физическа близост, колкото естествен опит да наложат егото си, да докажат доминиращата си роля. Нерядко те започват тази игра дори в случаите, когато не намират обекта за наистина атрактивен.

НАЙ-КРАТКОТО И ОРИГИНАЛНО МНЕНИЕ по въпроса изрази германската авторка Сибиле Берг в Twitter. Нейното ограничено до 140 знака послание се превърна в манифест на борбата със сексуалния тормоз. То гласеше: "Ако наредим един до друг всички пениси, които са ми показвали, без изобщо да искам, ще покрият разстоянието от Вупертал до Рощок!“. Това са 550 километра, ако не знаете. Берг може и да преувеличава фактите, но не преувеличава размера на проблема. Според списание Focus 58 процента от жените в Германия поне веднъж са били обект на сексуален тормоз от страна на мъже (чрез докосване, намек или неприличен жест). 42 на сто са били физическа жертва на сексуално насилие. В Америка всяка трета жена се обявява за жертва на тормоз – но и всеки трети мъж твърди, че поне веднъж е бил обвиняван несправедливо в сексуална агресия. Повечето мъже заявяват, че просто са флиртували. Но дали мъжете и жените  разбират едно и също нещо под понятието флирт?  На мен лично ми допада обяснението на скандалния автор Мишел Уелбек - флиртът е нещо, което доставя удоволствие и на двете страни. Когато удоволствието стане едностранно, тогава говорим за сексуален тормоз.

ДОКАЗАНО Е, ЧЕ СЕКСУАЛНИЯТ тормоз и насилие на работното място се отразяват негативно на резултатите на фирмата - по-ниска производителност, по-високо текучество, повече отсъствия от работа, занижено внимание от страна на служителите. До тези данни е достигнала психоложката Кейти Майнър-Рубино след допитване до 2000 мъже и жени. Изводът й: там, където има реални актове на сексуален тормоз, мнозинството от служителите са с намалена продуктивност, изпитват дискомфорт, по-често демонстрират признаци на Синдрома на професионалното изчерпване  (Burn-out  syndrome). А когато ръководството не предприема нищо против тях (или още по-лошо – шефовете са част от проблема), тогава картината става още по-тревожна.

В Америка е изключено да видите календар на Playboy в офиса. Всякакви сексуално обагрени шегички и закачки, да не говорим за открито флиртуване и показване на откровени разголени снимки, са забранени на работното място. Всяка фирма разполага със свои правила за недопускане на сексуален тормоз – така наречената Sexual Harassment Policy. Тя включва и други типове дискриминация - заради цвета на кожата, религията, сексуалната ориентация. Всеки, който нарушава тези правила, попада под ударите на закона и е заплашен от уволнение.  В САЩ „сексуалният тормоз” е престъпление, на което се гледа изключително сериозно. 

В Китай 74 процента от трудоспособните жени работят, като една трета от тях заемат ръководни позиции. През 2012 е приет специален закон срещу сексуалния тормоз на работното място. Въпреки това в равноправието между половете китайското общество все още изостава от стандартите в развитите страни.  Патриархалните структури на конфуцианството все още продължават да доминират отношенията между мъжа и жената. Освен това за китайския манталитет не е характерно директно да се говори за проблемите. Поради това много жени предпочитат години наред да премълчават заради страх от отмъщение. А когато все пак се стигне до възмездие, виновните са наказват най-много с глоба – от порядъка на 200-300 долара. Не е учудващо, че според Китайската академия за социални науки всяка втора жена в Китай се признава за жертва на сексуален тормоз. 13 процента дори твърдят, че са очаквали тормоза и били подготвени за него, разглеждайки го като част от системата за напредване в кариерата.

ВЪВ ФРАНЦИЯ, РОДИНАТА НА ФЕМИНИЗМА, неангажиращият флирт е детайл от ежедневието, както и фриволните комплименти към колежките. Министърът на жилищното строителство Сесил Дюфло се убеди лично, когато миналия юли се яви в парламента по ефирна лятна рокличка на сини цветчета. Опозицията не изпусна удоволствието да я посрещне с освиркване и неприлични подвиквания. Броени седмици след това същите тези депутати гласуваха новия закон срещу сексуалния тормоз на работното място, който предвижда за подобно прегрешение глоба до 45 000 евро.

В Германия компанията Allianz задължава всички новопостъпили служители да преминат специална програма за обучение на тема „равенство на половете на работното място”. Всеки завършил курса получава специален сертификат, който се прилага към личното му досие.

Концернът BMW е въвел специална „гореща линия”, достъпна денонощно за всичките му служители (в 47 различни държави). В Adidas съществува Кодекс за поведение, който всеки новоназначен е длъжен да прочете, да подпише и впоследствие да спазва стриктно. Неотдавна един от най-опитните служители на компанията, с четири десетилетия стаж, се убеди в ефикасността на кодекса. Човекът първо получил жълт картон за потупване на колежка отзад, но вместо да си вземе поука, подхвърлил неприличен намек на друга служителка. Компанията го уволни дисциплинарно, без да се трогне нито от дългогодишната му лоялност, нито от факта, че му предстоят няколко месеца до пенсия. В борбата със сексизма няма място за мекушавост – иначе в нея биха могли да се намесят адвокатите, а това, както показва американският опит, е вледеняваща перспектива.

* Текстът е публикуван в Bulgaria On Air THE INFLIGHT MAGAZINE, брой 32 / 2013