Защо атаката на Тръмп срещу търговските споразумения не е непременно атака срещу свободната търговия?

Първото нещо, което новият американски президент Доналд Тръмп направи с встъпването си в длъжност, беше да подпише меморандум за оттеглянето на САЩ от Транстихоокеанското партньорство - ключово споразумение, по което работи администрацията на Обама. Очаквнията на анализаторите са Тръмп да подходи агресивно и към други междуправителствени търговски споразумения, сред които и TTIP (Трансатлантическо партньорство за търговия и инвестиции).

Удар ли е това е по свободната търговия, както го определят анализатори и вдясно, и вляво? Припомняме анализа на водещия на Денят ON AIR Кузман Илиев, публикуван преди месеци във вестник "Труд", който изследва темата, придобила още по-голяма актуалност днес:

TTIP – свободна търговия за монополисти

Ако правителствата са искали да има конкуренция, защо доброволно и едностранно не започнат да премахват пречките пред нея? Търговията е частен, а не „междуправителствен” акт

Международната търговия е благо. Тя е доброволен избор на свободните граждани „А” и „Б” да разменят парите си срещу стока/услуга. Международното разделение на труда прави така, че всеки народ, бизнес, предприемач, да насочва енергията и оскъдните си производствени фактори там, където най-ефикасно ще произведа повече, по-качествено и с по-малки производствени разходи даден продукт, правейки всички нас по-богати, а реалния ни доход – по-висок. С новата покупателна сила потребителите пък дават импулс на иновацията и несъществували досега индустрии да видят бял свят.

Единствената пречка пред международната търговия са правителствата. С техните квоти, мита, лицензи, бюрокрация. И с миловиден предлог, че защитават местните индустрии от конкуренцията. В полза единствено, разбира се, на конкретните „защитени” индустрии, но в ущърб на всички останали икономически агенти в местното стопанство.

Междуправителствените търговско-инвестиционни споразумения често са облечени красиво – като поощряващи търговията. Нито Обама, нито Меркел обаче вярват в нейната безспорно полезна роля. Те си „давали сметка за силата на аргумента, че търговията отнема работни места, но все пак щели да продължават да опитват да я промотират”.

Неубедително. И подозрително.

ТПТИ: Що е то?

От няколко години подготвяното междуправителствено споразумение между държавите членки на ЕС и САЩ – Трансатлантическото партньорство за търговия и инвестиции (ТПТИ) – е в обективите на световната политико-икономическа общественост. Обвито в загадъчност и непрозрачност, то буди противоречиви реакции. От еуфория за положителен ефект върху икономиките за стотици милиарди и сериозен стимул за бизнеса от двете страни на Атлантика до екологична истерия, страх от загуба на социални придобивки, приватизация на публичния сектор и корпоративна хегемония.

Едно е ясно: сферите, които ще засяга, са много, въпросите и спекулациите поради непрозрачността на преговорите – още повече.

Аргументите „за” и „против”

„Против” най-общо са левите икономисти, политици и НПО-та, включително и „екологичните” движения и различните им фракции. Палитрата на несъгласията е пъстра, но можем да обобщим страховете на левичарите така: видите ли, чудесно работещият публичен сектор ще бъде „приватизиран”. Разбирай, парите ни няма да са изземани насила, независимо от качеството на предлаганата услуга; ще има конкуренция и стремеж за по-добри практики на обслужването и най-вече възможност да не плащаш за нещо, което не искаш или не намираш за полезно и правилно. Това „приватизиране” според тях би било „зло”.

Естествено, че такова нещо няма да се случи: и в САЩ, и в Европа тенденцията е само и единствено все повече намеса на държавата в икономиката и на трупане на колосални публични задължения. По-скоро ще има повече междуправителствен контрол и синергия между политици и администрация, отколкото обратното. Безумен аргумент „против”, но също така нереалистичен от гледна точка на реалността.

Друг обобщаващ тезите вляво аргумент е „екологичният”. Твърдението е: в САЩ е див капитализъм, ще натровят сега и Европа. Е, да, ЕК дълго време стимулираше дизела като по-„безвреден” и борещ „глобалното затопляне”, докато именно в САЩ от десетилетия течеше битка срещу фините частици, емитирани от дизеловите двигатели, които предизвикат рак и куп респираторни болести. Ефектът: автопаркът в ЕС днес е дизелов. В САЩ процентите са 2-3%. И още: нямало да има етикеция на продуктите, респективно „държавата” или ЕК ще изчезнат в познатата си роля да етикират и „директивират” всеки аспект от живота ни. Би било хубаво да няма нормативни изисквания за всяка съставка, написана върху етикета, което поставя производителите в ЕС пред параграф 22 в случай на по-малка от текста на „съдържанието” опаковка, например. Но и тук имаме вреден левичарски „уклон”: на пазара, оказва се, няма да как да се появят потребителски асоциации (съществуващи и работещи безупречно и сега), които да предупреждават за проблемни продукти. А потребителят е безмозъчна мумия, която би си купила всичко, дори без етикет и т.н. Интересно при подобна човеконенавист у някои „еколози”, въобще защо си правят труда да протестират – колкото по-бързо се свърши агонията на това самоунищожаващо се човечество, толкова по-добре. Дали някой ще яде ГМО или вредни храни, си е негов избор. Всяко замърсяване или тровене на почвата е форма на агресия срещу собственика на земята и той може и следва да съди злосторника. Никакви други „държавни” политики не са нужни. Естествено, идеята за световна доминация на компаниите дотолкова е опасна, само когато те се слеят с монополиста в законната принуда и сила – държавата. Никой не е бомбардиран от „Майкрософт“, нито „Монсанто“. Те са могъщи, но никога не биха били това, което са в момента, ако нямаха държавния гръб и лобитата зад гърба си. Фокусът на левичарите обаче е върху ядящия баницата, не върху онзи, който му я дава…

Целия анализ четете тук >>