Памет за утре

Двадесет и пет години след "падането" на комунизма България все още е посткомунистическа страна, и "пост" пред "комунистическа" е по-скоро за благозвучие. Знам колко яростно ще реагират на подобно твърдение българските политици и анализатори, но знам и колко ирационални ще бъдат аргументите им "против" него. Няма да ги изреждам вместо тях, само бих задал риторичните въпроси:
• щеше ли още да бъде възможно политическата власт на всички нива да е толкова престъпна и корумпирана;
• щеше ли да бъде възможно комунистите да не бъдат наказани за престъпленията си и да не бъдат отстранени от властта и политиката;
• щеше ли да им бъде позволено да установят почти пълен контрол върху медиите;
• щеше ли да е възможно да бъде подменена, ако не и изцяло скрита, истината за миналото;
• щеше ли да бъде така деморализирана неукрепналата българска демокрация

ако комунистите още не бяха на власт?

Фактите за престъпленията на комунизма са заплашени от забрава, защото той бе обявен за несъществуващ. Следователно няма враг, срещу който антикомунистите да се борят, което логично води до амнистия на престъпленията на комунистите. А ако не е имало престъпления, не е имало и нужда от борба с тях - това пък е индулгенция за съвестта на тези, които бяха призвани да се борят с комунизма, а не го направиха: духовниците и интелектуалците на България. Господ и Историята ще ги съдят.

Не само в България обаче – в света не може да има модерна политика без дълбоко осмисляне на комунистическия опит от ХХ век. Даже да сме били против комунизма, трябва задълбочено да анализираме причините за временния му успех и крайното му поражение. За да се измъкнем най-после от блатото на комуноидния манталитет, който задушава всеки порив към свобода и всяка надежда за промяна.

Ние, честните хора в България сме длъжни да положим всички усилия, за да я измъкнем от това блато. Защото вината е и наша. Нашата пасивност направи възможен политическия и морален разгул на посткомунизма. Нашето нежелание да се противопоставим открито на комунистическото си минало доведе до идеализирането му в умовете и сърцата на младите. Нашият отказ да схванем комунистическото безвремие като резултат от собствената ни политическа воля ни направи съучастници в продължаващото престъпление, наречено комунизъм .

Трябва да изкупим вината си, която е дори по-тежка, защото не е фактическа или политическа, а метафизична. Това е вината на съвременниците на престъплението, независимо от тяхното участие или неучастие в това престъпление, и независимо от идентификацията им с него. Ние не трябва като политиците да искаме комунизмът да не пречи. Трябва да поискаме да не се повтаря.
Как да постигнем това? Нещата не са непоправими, случвали са се в други времена и на други страни, когато демокрацията им е прохождала. Ето някои най-необходими първи стъпки.

На първо място, трябва да се приеме Закон за преодоляване последиците от комунистическото управление, с който да се даде възможност за търсене на съдебна отговорност от комунистически функционери, от офицери от БНА и от щатни служители и сътрудници на органите за сигурност, за действия, които макар и да не са били престъпления по действащото в посочения период законодателство, биха представлявали престъпни актове в рамките на едно цивилизовано общество (напр. т.нар. "възродителен процес", "въдворяването на местоживеене", трудово-изправителните лагери, и т.н.).

Второ, трябва да се създадат органи за разследване на престъпленията, извършени от комунистическите режими. На основата на техните разкрития трябва да се свика Международен трибунал срещу престъпленията на комунизма и техните извършители. Обществени комитети трябва да активизират създаването на тези комисии и на Международния трибунал по подобие на този в Нюрнберг.

Трето, трябва да се приеме Закон за лустрацията. Националното помирение след краха на комунистическата система е невъзможно без лишаването на кадрите на бившата комунистическа партия, на казионните организации, както и щатните и нещатни сътрудници на репресивния апарат на БКП, от възможността да заемат ръководни постове за определен период от време. Това не е отмъщение, това е справедливост.

Четвърто, трябва да започне образователна реформа, която да отстрани напълно комунистическото учение или негови елементи от учебните програми в началния, среден и висш курс на обучение. Всички разновидности на комунистическата идеология следва да се разглеждат като антихуманни тоталитарни идеологии, при опита за осъществяването на които са извършени престъпления, съизмерими с тези на нацистката идеология, а крайният резултат за обществото е бил социална, икономическа и морална катастрофа.

Пето, всички демократично мислещи хора в България трябва да бъдат убедени, че комунистическата доктрина е престъпна, тъй като се основава на принудата и води до геноцид над различни социални и етнически групи. Част от това разбиране е осъзнаването на факта, че престъпленията на комунистическите режими имат своето основание в марксистката идеология, според която в преходния период от капитализъм към комунизъм държавата трябва да функционира като диктатура на пролетариата. Това бе теоретичното основание на ужасяващите престъпления на комунизма. Следователно не може да се говори за „добра идеология" и лоши водачи и последователи. Тук е ролята на медиите, на неправителствените организации, на несъздадения все още Институт за национална памет, на президента като върховен морален арбитър на нацията.

Последователността на осъществяването на тези мерки може и да е различна. Но всички те – а вероятно и още много други - са нужни, за да бъде постигната крайната цел - декомунизацията на България. Обществото трябва да осъди своето комунистическо минало, за да не го преживее отново. Това не е призив за нов "Народен съд" - унищожаването на елита на нацията е комунистически патент. Това е искане за справедливост, не отмъщение. Това е защита на правото ни на достоен живот.

Само така ще хвърлим мост между поколенията, преживели комунизма, и техните деца, и ще им дадем възможност да работят заедно за бъдещето на България.

Само така ще сложим ново начало.