Орел и дракон

Г-2. САЩ и Китай. Американският орел и/или китайският дракон.

Това е загадката на бъдещето. Опитват да я решат най-големите умове на Запада и Изтока. Да разберем какво мислят китайците е трудно, но пък писанията на американските учени са пред нас.

 КАРИЕРИТЕ НА ДВАМАТА НАЙ-ИМЕНИТИ са свързани тъкмо с Китай. Като съветник по националната сигурност на президента-републиканец Ричард Никсън в началото на 70-те, Хенри Кисинджър започна прочутата триъгълна дипломация: затопли отношенията с Китай, за да притисне СССР. В края на 70-те Збигнев Бжежински зае същия пост при Джими Картър - друг президент, от другата партия. Но продължи да се усмихва на Пекин.

Разговарях с Бжежински преди Коледа в Центъра за стратегически и международни изследвания във Вашингтон. Новата му книга „Стратегическа визия” скоро ще излезе на български. В нея той предписва бъдещата роля на Америка така: „поощрител и гарант на съживения Запад и балансьор и помирител на изгряващия нов Изток.” Изтокът – това е Индия, Пакистан, Корея, но главно Китай. Изтокът расте – и е зареден с потенциални конфликти. Затова ролята на Америка е не да му противостои, а да успокоява и балансира неговите страсти: визия за свят, в който САЩ остават на своя връх, но вече не са сами на него.

КАТЕГОРИЧЕН ПРОТИВНИК НА ВОЙНАТА с Ирак, Бжежински ми каза, че изскочилата от предизборната кампания идея за война с Иран е също толкова опасна. Според него силата на Америка ще дойде от мъдростта на стратегическия анализ навън и от възкресяването на икономиката и образованието у дома. Попитах го дали президентът Обама е на висотата на тази стратегическа задача. „Ако погледнете днешната политическа сцена в Америка”, отвърна Бжежински, „алтернативите на Обама не ми се струват много привлекателни и интелигентни”.

За политиците това може и да е вярно. Републиканците, които преди питаха „що за име е Барак Хюсеин Обама”, извадиха кандидати с имена като Мит и Нют (newt – тритон), и още по-екзотични визии, сред които напускане на Афганистан или конфронтация с Иран. Някои неоконсерватори държат Америка да се опълчи на Китай заради Тайван, Тибет и човешките права – и дори да дрънка с оръжие. Но при стратегическите анализатори подобна войнственост е рядка. Кисинджър, старият опонент на Бжежински, е доста съзвучен с него по китайската тема.

Именитият професор днес е председател на международната консултантстка фирма Kissinger Associates Inc за компании с интерес към бизнес в Китай. И макар че можем да спрем дотук, трябва все пак да кажем, че миналата година той издаде книгата „За Китай”, в която си спомня за своите срещи с Мао и Дън Сяопин. Ето неговата визия: една студена война между САЩ и Китай би „спряла напредъка от двете страни на Тихия океан за цяло поколение”. „Сътрудничеството между САЩ и Китай е ключово за глобалната стабилност и мира”. И още: „Отношенията между Китай и Съединените щати не трябва – и не бива – да се превръщат в игра с нулева сума.”

АКО СВЕТЪТ БЕШЕ САМО ПОЛИТИКА, пред добрите намерения няма спирачка. Но как да успокоиш ирационалните икономически страхове във време, в което Китай произвежда, а Америка изнася производства навън? Дежурните футуролози често обновяват прогнозите си в коя точно година китайската икономика ще изпревари американската и ще стане номер едно. И когато това се случи, какво ще поиска Китай? Политическа доминация? Икономически слугинаж? Световните ресурси?

Днешният финансов баланс между САЩ и Китай е изключително деликатен; за него са изписани десетки книги със заглавия като „Дракон и орел”. От тях избирам една от най-популярните, „Постамериканският свят” на анализатора и журналиста с индийски произход Фарид Закария. Той описва този баланс простичко: „Китайско–американските икономически отношения се основават на взаимна зависимост. Китай има нужда от американския пазар, за да продава стоките си; Съединените щати се нуждаят от Китай, за да финансират дълга си.” Това е философията на Г-2 днес; върху нея се крепи светът.

Но според Закария интересът и на двете страни е да прекъснат това, което той нарича „самоубийствен пакт”: Китай трябва да рефинансира икономиката си, а Америка – да преструктурира своята с непопулярни решения, като спре да трупа дълг. Колкото до опасността от китайска експанзия, Закария, както повечето американски мислители, се самоуспокоява с историята: китайската традиция не била такава.

И НАИСТИНА, ВЕК СЛЕД АЛЕКСАНДЪР МАКЕДОНСКИ китайският император Цин Шъхуан-ди има доста по-многобройна и силна армия (виждаме я от теракота по световните музеи), но не тръгва да превзема света извън Китай. А 87 години преди Колумб китайският адмирал Джън Хъ прави седем пътувания из Индийския океан и Югоизточна Азия с много по-големи кораби от европейските. Само че следващият император казва – стоп на скъпите пътешествията. Спира експедициите, забранява строежа на големи кораби и се затваря в китайския свят. Ако не беше го сторил, Америка можеше да бъде открита не от Колумб, а от китайците.

За разлика от Америка, Китай не иска да налага ценностите си в глобален мащаб. Напротив, носят се слухове, че китайците обмислят как да реформират своята комунистическа идеология – по същия бавен и внимателен начин, по който реформираха икономиката си. Китай няма да превзема света, твърдят западните оптимисти. И, въпреки някои по-амбициозни заявки от страна на самите китайци, е някак успокоително да повярваме на тях.

В КРАЯ НА СВОЯТА "СТРАТЕГИЧЕСКА ВИЗИЯ" Бжежински прави интересно сравнение – САЩ като Рим, Китай като Константинопол. През V век век Западната римска империя воюва за всеки гарнизон и в крайна сметка загива под удара на варварите, докато Източната търгува, преговаря и оцелява още хиляда години. Според Бжежински бъдещето не е предначертано; от Америка зависи дали ще последва съдбата на Рим.

За мен обаче е важно къде сме ние – съюзниците на новия Запад и наследниците на стария Изток. „И Вашата роля в света зависи от самите Вас”, каза Бжежински. „Решенията не идват като манна небесна, или от САЩ.”

Честно казано, този отговор ми харесва. В света на Г-2 изборите, които правим, са повече от два.