Амнезията и кризите

Колко ирационални сме хората и колко е кратка паметта ни! Помним ли кога и къде за последен път сме получaвали шамар - в прекия или преносен смисъл? Кога и как за последно сме губили значителна сума пари? Историята ни показва, че финансовите кризи далеч не са от вчера и се появяват периодично. Но по някаква причина се помнят само за определен период от време. При това колкото повече време минава, толкова повече ние изтласкваме негативните спомени от съзнанието си към несъзнателното в нашия мозък, така както изтласкваме и другите нещастни случки от нашия живот - например болезнено падане или автомобилна катастрофа.

АКО СЕ ВЪРНЕМ КЪМ ИСТОРИЯТА на финансовите пазари от 70-те години, ще видим, че тогава банки от развитите страни отпускат огромни кредити на развиващите се – най-вече тези от Латинска Америка. През 1982 първо Мексико (поради спада в цената на петрола, който  съставлява около 60% от експорта на страната), а след това и други страни се оказват неспособни да обслужват задълженията си към кредиторите. Този период е известен като "Криза на задлъжнялостта на развиващите се страни от 1982-84". Общата сума на задълженията е около 900 млрд. щатски долара (Мексико - 80 млрд., Бразилия - 88 млрд., Аржентина - 40 млрд., Полша - около 26 млрд., и така нататък)

Днес говорим за кризата на задлъжнялостта на страните от ЕС. Криза, която се развива след 2008 и формално можем да приемем, че започва с обявените истински данни за бюджетния дефицит на Гърция. Това се случи през октомври 2009, когато новоизбраното правителство на Папандреу обяви не фалшифицирания бюджетен дефицит - 6% от БВП, а истинския - цели 12.7%. По това време страната вече бе във фалит с натрупаните около 350 млрд. евро дълг, но доверието в еврозоната още не бе нарушено.

ПРЕЗ ПОСЛЕДВАЛИТЕ МЕСЕЦИ ПОВЕДЕНИЕТО НА ГЪРЦИТЕ – политици и просто стачкуващи граждани (които обаче най-вероятно са насочвани централизирано с цел постигане на по-голяма редукция на дълга) - доведе до "счупването" на Европейския съюз. Вторият най-голям икономически организъм в света изведнъж загуби доверие. Нещата се утежниха заради нерешителността на оялите се евродепутати и мнимите политически водачи на ЕС – вместо да шамаросат Гърция, те едва не допуснаха да се стигна до референдум за това дали гърците да приемат безплатния обяд в размер на 100 млрд. евро...

Тази безпътица накара STRATFOR да напише в един доклад, че ЕС вече никога няма да е същият. И тогава вече всички вкупом заговориха за дълга на Испания (над 600 млрд. евро) и на Италия (колосалните 1.9 трилиона евро). Сякаш този дълг се бе появил внезапно като млада посетителка във вилата на Берлускони...

Такива суми са напълно несравними с това, което преди трийсетина години наричахме криза. За пореден път историята ни показва, че хората, институционалните инвеститори, централните банки и политиците са склонни да забравят случилото се в миналото – или съзнателно да го игнорират, бидейки подвластни на една или друга психологическа склонност.

Прави ли някой качествена разлика между дълговата криза от 1982-84 и сегашната в ЕС? Най-съществената е, че сега само дългът на Испания е по-голям от този на всички развиващи се страни по онова време. В допълнение еврозоната е единен механизъм с обща валута, и следователно общи правила - които бяха потъпкани и нарушени. Нека го кажем директно - това е криминално престъпление. Но нито евродепутатите с месечни заплати по 15 000 евро, нито политиците от отделните страни имаха смелостта да го изрекат - че даже и журналистите мълчат...

РЪЦЕТЕ НА САРКОЗИ СЕ ИЗКЪЛЧИХА от ръкомахане през последните няколко месеца, Меркел се държи като мерцедес сред трабанти, а другите... другите само гледат. Откъде дойде посланието,  че трябва да приключим с този цирк? Чак отвъд океана – от Барак Обама. След това в понеделник, 28 ноември, като истински европейски лидер се прояви полският външен министър Радослав Сикорски, призовавайки Германия да си свърши работата за решаване на кризата – така, както останалите европейски страни си свършиха работата, осиновявайки я в разрухата след Втората световна война.

Колкото до моя неизречен призив който е ял, да си плати, той едва ли ще се осъществи. Просто ще имаме нови, по-строги правила в ЕС и еврозоната, които ще ограничат суверенитета на отделните членки и ще се придвижим още една стъпка напред към Съединените Щати на Европа ( това май беше заглавието на една някогашна статия от В. И. Ленин). Затлъстелите – във всеки смисъл на думата – еврочиновници ще запазят привилегиите си. А, да не забравя... в Брюксел имало около три хиляди лобистки фирми, които спокойно лобират пред евродепутатите и техния антураж – напук на големите им заплати, които уж би трябвало да пресичат тъкмо тези практики..

ПОВЕЧЕ МЕ ПРИТЕСНЯВА друго. В цялата тази криза не чух нито премиера, нито президента, нито нашите депутати или евродепутати да отправят някакви послания за България - какво искаме или очакваме, за какво се борим при промяна в условията на играта. И как да получим облаги за България от прословутата ни и толкова изстрадана фискална дисциплина...