Дилма, или светът, който забравихме

Когато бият, се отдават на карнавали и самба. Плажовете им са приказни, кафето – неповторимо, жените – прекрасни и неразумни. Това, ни повече, ни по-малко, е нашата представа за Бразилия.

РОДЕНИТЕ ПРЕЗ 40-ТЕ и 50-те помнят Пеле; такива, като мен, родени през 60-те и 70-те, гледаха великия отбор от световните първенства през 1982 и 1986 – магьосниците, които не стигнаха финал. Децата в квартала се правеха на Зико, д-р Сократес (всъщност Сократиш), Фалкао и Серезо – и от малки научиха урока, че чиновниците и тарикатите надвиват артистите. Покрай всичко това се прокрадваха откъслечни ключови думи като „диктатура”, „литература”, „магически реализъм”, „фавели”, „Корковадо”. Във въображението ни бедни и боси дечица играеха техничен футбол по плажовете.

Днес за българите Бразилия има нов, неочакван образ – страната, в която „нашето момиче” Дилма Русеф заема президентския пост. Изкушението е неустоимо: да потънем в любимия мит, че българинът е велик само далеч от България. Към смътните, вълнуващи образи на Джон Атанасов, Кристо, Юлия Кръстева и Христо Стоичков сега прибавяме „потомката на Ран Босилек”. Коя, ако не тя е призвана да води страната на Пеле, Рио и кафето към големи победи? До статуята на Исус кротко се сгушва „бяла, спретната къщурка”.

Какво ли ще си помислим, като научим, че страната на босоногите футболисти от нашето детство е вече осмата икономика в света? Че Бразилия произвежда електроника, подводници и самолети. Развива космически и телекомуникационни проекти. Притежава център за извеждане на сателити в орбита. Има екип за Международната космическа станция. Набляга на високите технологии. Пионер е в производството на биоетанол и в дълбоководния добив на петрол. Крепи четирите икономики на бъдещето, състезаващи се със Запада и наричани BRIC (Бразилия, Русия, Индия, Китай). Нейният доскорошен президент (и патрон на Дилма) Игнасио Лула да Силва е уважаван световен лидер и пример за ляв прагматик, който насърчава растежа и развитието. Пред учудения поглед на Стария свят Бразилия продължава да расте.

Често се случва реалността да изпревари представите – и в това няма нищо лошо. Проблемът е, когато изпревареният се окаже българската външна политика и цялостният ни поглед към света. И тук проблемът не е само в нашето непознаване на Бразилия.

В ПОСЛЕДНИТЕ 20 ГОДИНИ БЪЛГАРИЯ, съвсем логично, пътуваше в руслото на инерция, която простичко можем да опишем така – евроатлантически политически избор, регионални проблеми и руска енергетика. На радарите ни съществуваха единствено САЩ, Западна Европа, Русия и Балканите. И това, повтарям, беше логично – България търсеше мястото си в света и го намери успешно.

Само че по пътя загуби въображението си. Чудесните връзки с Япония отпреди 1989 г. днес се крепят на доброто желание и неколцина ентусиасти – парадоксално, но днес двете страни търгуват доста по-малко. Докато Индия се превръщаше в страна на компютърни гении, България допусна нейните собствени да изтекат по широкия свят. София не може да реализира пълния потенциал на връзките си и с Република Корея – страната с най-доброто интернет покритие в света. Идеите ни за Южна Африка свършват с Нелсън Мандела, а за арабския свят – с гурбета от близкото минало. Твърде малко българи учат китайски.

ОСЪЩЕСТВИЛА МЕЧТАТА СИ за влизане в ЕС, България някак се затвори в себе си. Международните новини по телевизията намаляха – и ето, ние вече май не разбираме света. Търсим (и намираме) българи във всеки световен инцидент или триумф, и с това интересът ни към глобалното секва. Достатъчно ни е да научим, че тарторът на сръбската агитка, която се е била в Италия, се казва Иван Богданов. Разнежваме се, когато Дилма Русеф казва нещо за България; обиждаме се, когато българинът Кристо не иска да говори български.

Време е да си отворим очите. От външна политика не бива да се пести – особено там, където политиката е чиста икономика. Не е проблем, когато  посланикът на САЩ рекламира американски компании за шистов газ, нито когато френският посланик предлага корвети. Проблем е, когато българските посланици не правят това – и то там, където пазарите врят и кипят. В ЕС има квоти, регулации и правила. Извън ЕС можем да покажем ум, агресивност и широта на погледа. Това няма да стане без помощта на държавата и въображението на елита.

Иначе ще продължаваме да се учудваме, че Бразилия вече не изнася само футболисти. Ще се затворим в босоногия свят на детството си. И най-важното, ще забравим, че и самите ние имахме двама души в Космоса. Помните, нали?