Защо допускаме децата ни да живеят в стрес, депресия, страх и отчаяние

Децата на България се разболяват все повече от нещо много по-тихо, по-опасно и много по-пренебрегвано от грипа. Вече говори за все повече тревожност, депресия, самота, страх и отчаяние.

И докато възрастните спорят за политика, рейтинги и избори, една цяла генерация израства в психологическа криза, която държавата не просто не овладява — тя отказва да признае, че съществува.

По данни на УНИЦЕФ значителен процент от децата и младежите у нас живеят с психични разстройства. Самонараняването и суицидните мисли вече не са изключение. Те се превръщат в ежедневие и новата нормалност.

Социалните мрежи, онлайн тормозът, агресивните предизвикателства и културата на унижение натискат младежите като преса. И все по-често виждаме как деца стигат до крайности — включително до прием на лекарства, до сривове, до психични кризи, които не са детски каприз, а реална медицинска и социална катастрофа.

Днес училището е натоварено да бъде едновременно образователна институция, социална служба и кризисен център. Само че без ресурс, без подготвени специалисти и без реална държавна стратегия.

Защото депресията не минава с назидание. Тревожността не се лекува със "стегни се". А самонараняването не е търсене на внимание — то е вик за помощ.

Повод за този дебат не е само разтърсващият случай на 18-годишния Билгин от пазарджишкото село Нова Махала, който отне живота си преди дни. По разкази на негови близки причината е тормоз от учител.

Защо системата у нас не разпознава терзанията на децата и младежите, не реагира на време и най-вече - защо липсва превенция и адекватна грижа? Дебат по темата в студиото на "Директно" с училищния психолог Анет Маринова и Борислава Гицова от Националната асоциация на ресурсните учители.