Човешкият живот не е карнавал със светлинки. Не всичко е шоу и новина в смисъла на Бареков

Интервю с водещия на "Необичайните заподозрени" Георги Лозанов в мартенския брой на сп. Икономист

12.05.2017 | 13:54 Редактор: Константина Маркова
Човешкият живот не е карнавал със светлинки. Не всичко е шоу и новина в смисъла на Бареков

Доскорошният медиен регулатор Георги Лозанов отскоро е телевизионер. Има ли у автора и водещ на „Необичайните заподозрени” по Bulgaria ON AIR някаква биографична обремененост за самоконтрол като бивш председател на СЕМ?

Едва ли, аз бях доста либерален регулатор. Но заедно с това смятам, че медиите наистина трябва да спазват стандарти. Провокация за мен самия бе да отида от другата страна и да демонстрирам как това се прави – не само по отношение на закона, а и като стандарти в професията. Макар че това, което аз се опитвам да постигна, не е точно журналистика, а един тип по-хуманитарно-експертен коментар за случващото се около нас и извеждането му като по-общи социални и човешки проблеми. Бях мотивиран от избутването на журналистиката в ъгъла, камо ли пък на по-аналитичното, рефлексивно говорене. Не може да сме заобиколени от едни и същи като направа всекидневни скандали и от фалшиви новини и да не ни писне. Дали вече не се усеща потребност от едно по-сериозно и в някакъв смисъл по-скучно говорене, което е по-близо до битийната природа на човека? Защото тя изначално е скучна. Човешкият живот не е някакъв карнавал със светлинки. В този смисъл не всичко е шоу и новина в смисъла на Бареков.

Мислите ли, че широката публика има такава потребност, а не само малка част от нея? Всъщност широката публичност има ли я изобщо, не сме ли се разпаднали отдавна на множество различни публики, дори по-елитарните?

Мисля си, че дори и в голямата аудитория днес има някакъв трудно уловим, но реален интерес към по-дълбок смисъл, към познание. Например коментарите във форумите – да, повечето са хейтърски, това е ясно, но дори сред тях има някои много просветени. Личи си, дори през враждебните слова, че човекът знае, чел е, мислел е. Така че не е безнадеждно да извадиш тези хора от предварителната колективна емоция на хейтърството, да влезеш с тях в контакт през аргументи и логика. Разбира се, това вероятно е даскалски утопизъм, но аз преподавам от 1983 г. И съм разбрал, че и хора, на които привидно не им е интересно, могат да те чуят. Самата медия по условие изисква способността да говориш на хора, които не искат да те слушат. Когато в сутрешния блок се занимават например със спукан водопровод в Бяла, а ти мислиш как да стигнеш навреме до работата в това задръстване, съвсем не ти е до проблеми от другия край на България. И все пак журналистиката има похвати да ангажира съзнанието ти с теми, които не са ти непременно близки.

Все пак социалните мрежи най-вече групират хората по сходство на мнения и интереси – всеки чува и лайква онова, което и неговите интернет приятели със сходни нагласи споделят, и отхвърля заедно с тях противоположните мнения и нагласи. Тази категоричност почти изключва диалога – ето това не е ли истинската заплаха за журналистиката?

Това води до изчезване на плурализма в обществото. Можеш да се встрастиш толкова в собствената си гледна точка само ако си загубил усещането, че има и други, също толкова значими гледни точки извън твоята. Всичко това започна от 2001 г. с падането на двете кули в Ню Йорк и с отстъплението от либерализма, който поддържа толерантността и плурализма като ценност. И сега вече виждаме последствията, като засега още не са фатални. Но крайната точка на тази тенденция ще е сблъсъкът на религиите, за който говореше Самюел Хънтингтън. Надяваме се да не го докараме чак дотам и затова е много важно да запъваме обувки в калта и да не позволим и нас да ни повлекат, колкото и малко да сме останали. Иначе, отхвърляйки либерализма, като в някаква историческа фуния ще превърнем собствената си блага религия във враждебна идеология и ще се забием в ислямския фундаментализъм. И най-лошото е, че ако Бог гледа отгоре, няма да може да различи едните от другите. Ще са се върнали времената на Содом и Гомор.

Не наблюдаваме ли коренна промяна в човешката ситуация изобщо, едно битийно самоосакатяване – не просто да не приемаш чуждо от своето мнение, а да загубиш способността си за учудване, естественото познавателно любопитство към различното? И след като приемеш очевидното му съществуване, да искаш да разбереш какви са условията за възможност на това съществуване, какви са основанията и аргументацията на чуждите гледища?

Така е. Общо взето нелибералните хора са прости хора. Нямат ценностния фундамент, върху който да изградят културата си. Аз говоря за културния либерализъм, който поначало е способност да разбираш другия. Цветан Тодоров твърдеше, че културата е емиграция – че ти винаги трябва да си в друга среда, в друга ситуация. Способността да стигнеш до другия, до го приемеш, е самата култура. Собствената ти културната идентичност не е блъскане в гърдите – „Булгар! Булгар!”, а е познание на различния, откриване на себе си през разликите с другия. А не да вееш знамена, впрочем пак по-добре, ако не са червени, и да строиш крепости. Това е работа за деца по плажа, но техните пясъкът ги отмива. Докато националистите строят средновековни крепости, с които се осакатява шансът да видиш другия, зад стените им го крият от теб. В същото време оставяме да се разрушат къщите на българската буржоазия, която само за десетилетия след Освобождението направи българското чудо. Самите днешни собственици не намират в реституираното си наследство ценност с естетически и исторически достойнства, няма и пазар, който да оцени тези сгради – ценно е само мястото под тях. Обществото ни е лишено от памет, която стъпва върху реални постижения. Националната идентичност разчита на измислици.

...

Интервю на Веселин Стойнев с Георги Лозанов в мартенския брой на сп. Икономист.

Снимка: Екатерина Титова