Бременна и преследвана: Историята на Амира и войната в Судан

Вече повече от две години кървавата война между суданската армия и паравоенните сили RSF опустошава страната. Сред хаоса и насилието цивилните, като бременната Амира, принудена да бяга за живота си, се превръщат в най-големите жертви на безмилостния конфликт.

През месец май Амира поема на опасно пътуване през една от най-активните военни зони в Судан.

В този период Паравоенните Сили за бърза подкрепа (RSF) са превзели града, в който тя живеела - Ен Нахуд. Тогава Амира е бременна в седмия месец.

"Вече нямаше болници, нямаше аптеки. Страхувах се, че ако остана по-дълго, няма да намеря превозни средства, които да тръгват. Пътуването беше почти невъзможно - изключително трудно и изключително скъпо", споделя тя пред BBC.

Как RSFи съюзниците им контролират всичко

Жената разказва, че RSF и съюзниците им контролирали целия транспорт.

Когато тя и съпругът ѝ се качили на камиона, който трябвало да я изведе от Ен Нахуд, избухнал спор между младежа, наел превозното средство за своето семейство, и шофьора от RSF, който продавал допълнителни места на други пътници.

"Шофьорът веднага извади пистолет и заплаши, че ще застреля младежа, който беше наел камиона. Всички го молеха да не го прави, включително и неговият придружител от RSF. Бабата и майката на момчето плачеха и се вкопчваха в краката на шофьора, умолявайки го да не стреля. Ние, пътниците, стояхме неподвижни от страх", спомня си Амира.

"Усетих, че ако реши да стреля, ще убие много хора, не само един, защото беше пиян и пушеше марихуана", допълва тя.

В крайна сметка шофьорът прибрал оръжието си, но младежът останал в Ен Нахуд.

Претовареният камион потеглил по неравен път, осеян с дупки, отрупан с багаж и натъпкан със 70-80 души - майки, които се държали за каквото успеят с едната ръка, а с другата се опитвали да пазят децата си.

Когато се молиш да оцелееш

"През цялото време бях уплашена. Молех се бебето да не тръгне да се ражда, само се надявах всичко да бъде наред", разказва още Амира.

В крайна сметка пътниците стигнали до Ел-Фула, столицата на щата Западен Кордофан. Но Амира не искала да остава там по-дълго от необходимото, защото армията настъпвала.

"Не знаех какво ще се случи, ако армията достигне Ел-Фула, защото войниците започнаха да се прицелват в хора от определени етнически групи, които смятаха за свързани с RSF. Съпругът ми е от една от тези групи, въпреки че няма нищо общо с RSF. Той е държавен служител и е учил право, но в момента това няма значение. Хората са преследвани само заради своя етнос", споделя още тя.

Суданските въоръжени сили и съюзническите им милиции са обвинявани, че нападат цивилни, заподозрени в сътрудничество с RSF в територии, които завземат - действия, за които ООН съобщава, че има достоверни данни за извънсъдебни екзекуции.

Командващият суданската армия генерал Абдел Фатах ал Бурхан назначи комисия, която да разследва предполагаемите нарушения по време на настъплението на армията през Централен Судан.

Кордофан, съставен от три щата, вече се е превърнал в основното бойно поле. Регионът е от ключово значение за войната в Судан – тук се намират важни нефтени находища и стратегически транспортни артерии.

Участието на други милиции заедно с RSF е засилило насилието и е задълбочило тежката хуманитарна криза, което прави почти невъзможно за хуманитарните организации да изпращат помощи.

След като напуснала Ел-Фула, на Амирa ѝ отнело три дни и няколко смени на превозни средства, за да достигне границата с Южен Судан и безопасността. По пътя имало безкрайни препятствия.

"Шофьорите от RSF действаха според настроението си. Те решаваха кой ще се качи, къде ще седне и колко ще плати. Нямаше фиксирани цени – трябваше да търпиш. Тези мъже бяха въоръжени", споделя жената.

По думите ѝ на всеки 20 минути пътуващите били спирани на контролни пунктове на RSF и принуждавани да плащат на разположените там хора. Храната била много скъпа, водата - оскъдна.

Най-тежкият момент за Амира настъпил, когато гума се спукала, докато пътували през гора, оставяйки пътниците блокирани без вода. Минаващите хора им казвали, че нямат свободни места.

"Кълна се в Бог, почувствах, че никога повече няма да стигна друго място, че ще умра точно там. Предадох се. Имах само едно одеяло, взех го, легнах и заспах на земята. В онзи ден наистина усетих, че това ще бъде моят край", спомня си тя.

Но това не бил краят. Амира и съпругът ѝ накрая успели да се качат на пикап, превозващ зеленчуци. На следващия ден те стигнали до Абией, на границата, но придвижването там било забавено от дъжд и наводнения.

В този момент пътували с превозно средство, натоварено с варели гориво, което постоянно затъващо в калта.

"Колата потъваше в калта отново и отново. Треперехме от студ и единствено се молехме да стигнем до безопасно място", разказва Амира.

Амира успява да избяга

В крайна сметка двамата успели да достигнат столицата на Южен Судан – Джуба, откъдето взели автобус за столицата на Уганда.

Сега Амира вече е в безопасност, но е притеснена за своите роднини, които са останали в Судан, и изпитва тъга и тревога, докато се подготвя да роди.

"Много се страхувам от самото раждане, защото това е първият ми път, първото ми бебе и няма да имам майка си до себе си. Тук ще бъдат само приятелката ми и съпругът ми. Толкова много неща са неуредени, толкова е объркващо, че е непосилно. Надявам се ситуацията в Судан да се подобри. Няма да е същата като преди, няма да са същите хора, нито същите места – всичко ще се промени. Но ако войната спре, поне ще има някаква сигурност. Хората няма да умират случайно", завършва тя.

Снимки: Reuters / БГНЕС