Защо не поисках 1000 лв. заплата, след като завърших?

Младежите не желаят да започнат работа за заплата под 1000 лв, а на работодателите вече се налага да въвеждат бонуси "редовно явяване на работа", за да накарат младите хора да идват на работното си място всеки ден.

С тези встъпителни думи започва една от поредните дописки във връзка с може би най-тъжната тенденция сред младите хора у нас.

Тъжна, не защото перспективите пред поколението, родило се и отраснало след 1989 г., са малко. Напротив, в настоящата дигитална ера възможностите са навсякъде. Всеки може да е едновременно на няколко места по света. Тъжна, защото мотивацията и адекватната преценка на реалностите напълно отсъстват.

Неслучайно споменах 1989 г. – повратен момент в историята ни не само заради политическите промени у нас, а и поради патовата ситуация, в която се оказва едно цяло поколение – тогавашните млади. В този период родителите ми са приближавали 30-те. Като продукт на тогавашната образователна система, те са били едни от многото, които са градили схващанията си върху една проста максима от онова време: "Ти завърши нещо, без работа няма да останеш". Промяната на режима в почти цяла Източна Европа води до неизбежната дилема сред младите – преквалификация или безработица. И голяма част от тях не избират правилния път.

Едно от основополагащите качества при рационалните хора е, че се учат от грешките си. Тези, които се адаптират още по-умело към реалностите, са достигнали по-висшата форма – учене от грешките на останалите.

Годината е 2016-а. Въпреки че животът няма нищо общо с този от 1989 г., една тенденция е запазила своята устойчивост – висшето образование продължава да произвежда на конвейр ненужни за пазара на труда кадри.

Хиляди млади излизат всяка година обличат тоги, хвърлят шапки, снимат се за спомен, излизайки доволни от ВУЗ-овете. Има обаче една скритата цена на този "успех" - да придобиеш по-висока образователна степен. Това е "инфлацията" на дипломи. Дипломата вече не струва нищо сама по себе си. Не за родителите – те са изключително доволни, че техните деца са успели, тъй като в по-голямата част от случаите са продукти на онова образование и имах схващанията отпреди 1989 г., за което не носят вина.

Не струва нищо за работодателите, които се сблъскват с хиляди хора с току-що постигнат отличен успех, които нямат представа какво са учили. Армия от хиляди, която обаче разполага с нещо в изобилие – претенции.

Да се върнем на заглавието. Защо аз не поисках 1000 лева заплата, след като завърших? Просто е. Имах късмета да срещна хора, които промениха мисленето ми и ми помогнаха да разбера едно просто правило – знанията "на хартия" в огромната част от случаите нямат общо със знанията "на практика".

Затова станах работещ първокурсник. Първоначално почти за без пари, но с цел - да се науча. Имах и още един късмет – да ми бъде даден шанс, въпреки че бях един от хилядите, насочил се към, или вече имащ "заветната" диплома.

Изводът е простичък, но поучителен. При хората без силен старт в живота по наследствена линия изграждането на личното бъдеще започва винаги от нулата. След това идват претенциите за заплатата.

Автор: Димитър Вучев, главен редактор на bloombergtv.bg.