Българската пешка в глобалната игра

Напоследък говорим само за центробежните сили в големите икономически и политически блокове – и сякаш забравяме, че освен тях съществуват и центростремителни. Ето ви пресен пример: някои от страните в BRICS (Бразилия, Русия, Индия, Китай, ЮАР) вече сключиха двустранни споразумения да се разплащат при стокообмена си в национални валути. Не е и странно, че страните от BRICS – които притежават общо 4.4 трилиона щатски долара валутни резерви - искат да създадат своя единна финансова институция по подобие на Международния валутен фонд.

СТУДЕНАТА ВОЙНА МЕЖДУ САЩ И КИТАЙ вече е факт и горното е просто пореден епизод от нея. Тя започна с американския натиск върху Пекин да прекрати скритото субсидиране на китайския експорт към САЩ и да допусне пазарен курс на юана, тоест негово поскъпване спрямо долара. Това ще намали конкурентоспособността на китайския експорт, оттам ще стопи щатския търговски дефицит, ще създаде повече работни места в САЩ, следователно повече приходи в хазната и по-малко дълг, и най-накрая - по-малка зависимост от Китай като един от големите купувачи на американски облигации.

Тази нова Студена война има най-различни проявления: от щатските обвинения срещу Китай, че на държавно ниво насърчава кибер атаките и промишления шпионаж, до знаменателните пет обиколки на президента Барак Обама в Южна Азия и Тихоокеанския регион.

На американските послания китайците, разбира се, отговориха със свои. На 18-ия конгрес на китайската комунистическа партия те обявиха, че китайската армия "...трябва да е съизмерима с международната позиция на Китай и да посреща нуждите по безопасност на страната" и че "...Китай никога няма да се поддаде на външен натиск."

В ПОДОБНИ МАНЕВРИ НЯМА НИЩО НОВО, разбира се – всеки исторически период си има противостоене между различни страни и блокове, стремящи се да бъдат политически и икономически хегемон. Новото днес е, че неолибералната философия, изповядвана най-вече от англосаксонските страни (и техните последователи – аз ги наричам екстремисти - в развиващи се страни като България) вече се изправя не срещу политическо, а срещу много по-комплексно противопоставяне. То е социално, икономическо, дори идейно. Все още не е намерило точната си формулировка, но става все по-мощно.

Една от възможните формулировки е тази на така наречения Скандинавски модел – една несравнимо по-успешна и човечна алтернатива на посланието на неолиберализма "повече конкуренция", което незабелязано обрича милиони хора на глад и мизерия. Добър пример за последното е самата цитадела на неолиберализма – Америка. Дори и след усилията на Обама да разпростре медицинските застраховки върху повече американци, в САЩ все още има 5 милиона деца и общо 45 милиона души без достъп до здравеопазване.

НО АМЕРИКА И ЕВРОПА НЕ СА ОТПИСАЛИ модела, който следват от толкова десетилетия. Те търсят усилено изход от сегашните затруднения, и смятат, че може да са го намерили с новата стратегия за още по-тясно сдружаване между ЕС и САЩ. Европейският съюз е икономическият блок с най-голям БВП в целия свят; САЩ си остават страната с най-големия индивидуален БВП (около 15 трилиона долара). Заедно двете федерации създават около 47% от световния БВП и държат една трета от световната търговия (с почти 2 млрд. долара ежедневен стокообмен между тях).

Каква е тази стратегия? Тя се състои най-вече в засилване на икономическите връзки чрез преговори за всестранно споразумение за търговия и инвестиции. Това споразумение ще бъде най-голямата двустранна търговска спогодба в историята. Както прогнозират някои експерти, тя може да добави 0.5% към годишния икономически ръст на Евросъюза, и да замести поне част от китайските стоки в САЩ с европейски.

НАЧАЛОТО ВЕЧЕ БЕ ПОСТАВЕНО: в съвместна декларация президентът на САЩ Барак Обама, председателят на Европейската комисия Жозе Мануел Барозу и председателят на Европейския съвет Херман Ван Ромпой подчертаха, че започналите преговори ще помогнат не само за разширяване на търговския обмен и инвестициите от двете страни на Атлантическия океан, но и за изработването на световни правила, които да укрепят многостранната търговска система.

Трансатлантическото партньорство няма да се ограничи с класическото премахване на мита и отваряне на пазарите на инвестиции, услуги и обществени поръчки. Основно внимание ще бъде отделено на т.нар. "паратарифни" ограничения в търговията – тоест на уеднаквяване на правилата и техническите стандарти за продуктите, които понастоящем са най-голямата бариера пред презокеанската търговия. Проучванията показват, че допълнителните разходи, свързани с подобни регулаторни различия, днес са еквивалентни на митнически налози от порядъка на 10 и дори 20% за някои сектори - докато класическите мита са около 4%. Намаляването на тези разходи и активизирането на търговията между Европа и Америка може да доведе до сериозен ръст на БВП – 0.5% за ЕС, 0.4% за САЩ. Това би отговаряло на допълнителен годишен приход от 86 млрд. евро за европейската икономика и 65 млрд. евро за американската.

КОГАТО НЕЩО Е ВЗАИМОИЗГОДНО, то обикновено се случва. Вероятно и това споразумение ще бъде постигнато – а то открива перспективи някои ниско- и среднотехнологични производства да се преместят от Китай в европейски страни като България, Румъния, Словакия, Гърция. Те ще получат шанса да заменят със свои стоки вездесъщия досега китайски внос. Но това не е шанс, който ще бъде поднесен наготово. Важно е да видим къде ще бъде България в тази нова глобална стратегия, и какви ползи може да извлече от нея. Това изисква мислене и действия, а не само обичайното цъкане какви ги вършат големите сили, докато ние се забавляваме с битовите и кръчмарските си драми.