Началото на 1878 година е наситено със събития, свързани с бъдещето на България. В края на януари е подписано Одринското примирие, което слага край на Руско-турската освободителна война. През февруари се водят преговорите за мир, а на 3 март е подписан бленуваният от българите Санстефански договор. Контрактът обаче никога не влиза в сила.

Той е преразгледан от Великите сили на Берлинския конгрес, заседавал през юни и юли същата 1878 година. Историята рядко обръща внимание на други два документа, изиграли ключова роля при определянето на границите на освободена България. Това са Будапещенската конвенция и Лондонското споразумение.

През януари 1877 година Австро-Унгария обещава на Русия да запази неутралитет, ако Петербург влезе във война с Високата порта. Договорката е скрепена с таен документ – Будапещенската конвенция. В него е записано, че няма да се допусне създаването на голяма славянска държава на Балканите, а Виена ще запази "доброжелателен неутралитет" и ще оказва дипломатическо съдействие на Русия. Година по-късно, когато войната е приключила, никой не подозира за сключеното предварително споразумение.

В публикация на вестник "Българин" се обяснява, че слуха за международна конференция във Виена след края на руско-турската война, изглежда е верен. Според информацията австро-унгарския външен министър граф Дюла Андраши е намислил много добър план, за да привлече европейските дипломати в столицата на Австрия. По това време журналистите не подозират, че подписа му стои и под тайната Будапещенска конвенция. А тя както вече е известно, цели да не се допусне създаването на голяма славянска държава на Балканите.

Преговорите за мир започват на 13 февруари и приключват на 19 февруари 1878 година. В дните около историческото събитие, в малкото село Сан Стефано се стичат хора от цялата околност, за да наблюдават какво ще се случи. Интересът е голям, защото и ситуацията е заплетена. Войната е приключила, но турците протакат подписването на договора. А зад Принцовите острови са скрити броненосците на английската ескадра. Това повишава напрежението около Цариград.

В Сан Стефано е и главнокомандващият на руската армия княз Николай Николаевич. Следобеда на паметния ден, заедно с многобройната си свита, той е застанал на изхода на селото и чака граф Игнатиев. Това пише в своя кореспонденция от 19 февруари 1878 година руският офицер, писател и журналист Всеволод Крестовски.

"Няколко минути по-късно на полето с бърз ход пристигна открита каляска, в която, държейки се за ръба на капрата, стоеше граф Игнатиев. В лявата му ръка имаше свитък от някаква хартия – вероятно самият договор. Скачайки бързо от стъпалото, той се приближи до главнокомандуващия и с доволно, светнало лице обяви, че всичко е приключено и поздрави Негово височество с подписването на мира. Великият княз свали фуражката си, и държейки я високо над главата първо извика "ура", което в същия момент бе подхванато от цялата свита, която също започна да маха във въздуха със свалени шапки."

Събитието е подготвено като своеобразен подарък от страна на руската дипломация към император Александър Втори. За него 19-ти февруари е важна дата. На този ден през 1855 г. той се възкачва на руския престол. Шест години по-късно отново на 19-ти февруари подписва декрета за отмяна на крепостничеството. С преминаването от Юлианския към Григорианския календар датата е преместена с 13 дни напред и затова България отбелязва Освобождението на 3-ти март.

Няколко дни по-късно, когато текстът на договора става публично известен, вестниците го публикуват. Санстефанска България включва всички изконни български етнически територии с изключение на Северна Добруджа. Предварителният договор изостря отношенията между Русия и останалите Велики сили. С подписването му на Балканите все пак се образува голяма славянска държава, което е в разрез с тайната Будапещенска конвенция. Междувременно на 18 май 1878 година Великобритания и Русия сключват в Лондон тайно споразумение за промяна на Санстефанския договор. В документа е записано, че България няма да получи излаз на Егейско море и ще се раздели на две провинции.

Окончателно съдбата на България е решена с договора от 13 юли 1878 година, подписан в края на Берлинския конгрес. Тогава е потвърдено сключеното в Лондон споразумение. Територията между Дунав и Стара планина, заедно със софийския санджак, получава статут на васално Княжество България, а земите на юг от Стара планина са определени като автономна провинция Източна Румелия. Македония и Одринска Тракия остават в пределите на Османската империя.

На 3 март 1878 година България получава свободата си, но борбите за национално обединение и независимост продължават и през следващите години.