Историите ON AIR: ОТВЪД КЛИШЕТО

Едно от най-разпространените клишета за тях е, че са мързеливи и необразовани, но обичат лъскавите дрехи и скъпите коли. Другото клише е, че богатите изкарват парите си с измами и престъпления, а бедните с просия. Набедени са, че без значение от позицията им в обществото - всички обичат веселбите повече от работата. Пеят и танцуват с повод и без повод. Знаем, че се женят рано, раждат много деца и живеят от социални помощи. От 30 години ги наричаме роми, а преди бяха цигани. Предразсъдъците спрямо тях са толкова много... и трудно се отхвърлят без колебание. Те също знаят, че са дискриминирани заради етническия си произход и не се впечатляват от това. Но сега ще отидем в село Чубра, за да разбием предубежденията. Там 90 процента от жителите са роми. Те работят, спазват законите и правилата, а децата им учат.

Село Чубра не е сред популярните туристически маршрути у нас. Според легендата името на малкото населено място е свързано с Петко и Пенчо Славейкови. При едно от пътуванията им из страната те минали от там, за да записват местни приказки и обичаи. По това време то се казвало Абдал кьой.

През 1934 година правителството на Кимон Георгиев заменя турските имена с български. Жителите на Абдал кьой избират - Чубра по заглавието на очерка "Тихо Чубра" на Пенчо Славейков. В творбата се разказва за българин, който от 12 години живее в чужбина. Той обича родния си край, но мрази неговото сегашно и за да се спаси от мизерията избира да емигрира. 80 години след преименуването на селото, много от младите му жители също бягат от бедността в Западна Европа. В Чубра сега живеят около 600 души и почти всички са роми. Едно семейство обаче е за пример в цялата сунгурларска околия - Захари и Стефка Атанасови. Женени са от 20 години, имат двама сина тийнейджъри и казват, че Господ ги е събрал.

Захари никога няма да забрави съня, след който поглежда Стефка с други очи. По това време двамата се познават бегло, но в неговия сън тя му подарява Библията. По това време той е на 25 години и мечтае да замине за чужбина, мисли за брак въобще не го вълнуват. Негов познат го посъветвал все пак вечер да се моли на Бог да го срещне с подходящата жена, а той без да се усети започнал да го прави. Така дошъл и съня.

Не след дълго Стефка потърсила Захари за помощ, трябвали ѝ книги на руски автори, а тя знаела, че той е завършил средното си образование в Коми, Русия. Това е и съдбовната им среща. Малко преди нея младият мъж се сприятелява с местния пастор на Евангелска Петдесятна църква. "Аз общувах с него. Той ме канеше да посетя църквата, но аз не се осмелявах да отида. Когато бях в Коми, в пощенската кутия получих една Библия. Тя все още е в мен, на руски език, финландско издание. Дойде ми някак си незнайно и започнах да чета и нещо започна в мене да работи. Десет години по-късно, когато вече си бях в Чубра, имах някаква празнота, която с нищо не можех да запълня и изведнъж проявих смелост, и влязох в църквата. След около три месеца тази празнота започна да изчезва. Животът ми започна да придобива съвсем друг смисъл", разказва Захари Атанасов.

Неусетно животът му се свързва с Бог и скоро неговата отдаденост е забелязана. Канят го да поеме пасторството след като виждат как работи с младите хора. С любов говори за момчетата и момичетата от селото, които са израснали пред очите му. Радва се на техните постижения. Много от тях вече са в чужбина, затова снимките им са залепени на хладилника, за да са му пред очите.

Едно от момчетата, на които Захари помага безкористно, е Живко Люченов. Той вече е висшист и щастливо женен, но в десети клас животът му е бил на кръстопът. Когато е на 16 изненадващо за всички познати и приятели, решава да приключи с ученето и да се ожени. За Захари и съпругата му Стефка това е голямо изпитание. Те приемат момчето като свое дете, а по това време първородният им син е едва на две години, а те нямат опит с тинейджърските прищевки. Успяват да го разубедят. По-късно Живко завършва Техническия университет. Вече е на 28 години с дипломата за инженер и собствен бизнес, а отскоро е и щастливо женен. Съпругата му Радост е софтуерен инженер.

Образованието е най-голямото богатството, казва Захари. Без пари трудно се живее, затова е важно умението да се справяш и с малко средства. А щастието е различно нещо, то се постига, когато около теб има любими хора. Всеки има нужда от обич, от помощ, от състрадание и подкрепа, а те не се купуват с пари.

"Захари и кака Стефка помогнаха не само във висшето образование. За мен то е много важно, но те изградиха един друг човек в мене. В нашето село нещата се променят, по друг начин се интегрираме. Всички учат. За родителите е важно децата им да завършат. Като отида някъде другаде, като кажа, че съм вече на 28 години, а вчера се ожених и ми казват: "Че много си закъснял", споделя Живко.

Захари и Стефка Атанасови отдавна са пример за подражание в сунгурларското село Чубра. Живко и Радост Любенови вървят по техните стъпки. Те не крият, че са цигани и не се оплакват. Спазват правилата и казват, че не биха заменили селото си с големия град, нито България с чужбина. За тях щастието е в добрата дума, протегнатата ръка и любовта.

Вижте филма на Миглена Георгиева във видеото.

Харесайте страницата ни във Facebook ТУК