Трафиканти на думи

И най-бегъл поглед по рафтовете в книжарниците ще ви покаже, че преводните заглавия са доста повече от българските. Има чужди автори, чиито книги изпълват цели лавици. Дали обаче процесът е само еднопосочен? Превежда ли се българска литература в други страни, или тя си остава тук, затворена в тесните териториални граници?

ВЕРОЯТНО ДОСТА БЪЛГАРСКИ ПИСАТЕЛИ, особено от по-младите, ще ви кажат, че не, не се превежда. Ще го кажат с подобаващ за неразбрания творец драматичен патос. Но истината е, че преводите на българска литература през последните 20 години все повече се увеличават. И макар да не можем да се похвалим с нобелист (за разлика от всичките си съседи на Балканите), все пак бавно, но сигурно, някои български писатели стават известни по света.

Според едно задълбочено изследване на фондация Next Page от 2011 (обхванало преводите на поезия, проза и драма на 39 чужди езика в 40 държави през периода 1989-2010), доминиращият жанр в българския литературен "износ" е прозата, а  в челната тройка на най-превежданите български писатели са Алек Попов, Георги Господинов и Йордан Радичков. Най-много се превежда на френски, особено в последните години, следват руски и традиционно силният за българските автори немски език. Английският – този универсален език на литературата – обаче остава доста затворен за преводи. Вероятно една от причините е, че на България липсват автори от величината на Милан Кундера, Исмаил Кадаре, Иво Андрич. Но пък факт е, че като изключим изключително самобитния Йордан Радичков, другите двама най-превеждани автори са съвременни, модерни и в творчеството им трудно могат да бъдат видени специфично български, локални характеристики. Сюжетите и героите им могат да бъдат разбрани навсякъде по света.

СЪВСЕМ НАСКОРО БЕ ОСЪЩЕСТВЕН И ВТОРИЯТ, след този на Георги Господинов, пробив в САЩ на български роман. „Захвърлен в природата” (Thrown into Nature) на Милен Русков, спечелил наградата ВИК през 2009, бе издаден от Open Letter Books в превод на Анджела Родел (изключително активен и сериозен преводач на поезия, проза и драма – Г. Господинов, Георги Тенев, Мария Калинова, Камелия Спасова и др).

Действието на романа се развива през ХVІ век в Севиля, много важен град тогава, голямата врата към Индиите. Героите на книгата са лекар и помощникът му, които вкарват тютюна в Европа, смятайки го за лечебно средство.

Онова, което привлича в прозата на Русков (той има общо три романа, този е вторият) е първо културата и доброто познаване на историята, философията и писането в съответния период. Той разказва много увлекателно, което му осигурява широка читателска публика, но зад това има и втори пласт – философско-концептуалната дълбочина, с която се разглежда мястото на човека в света.

Преди месеци Милен Русков издаде третия си роман „Възвишение”, безспорно литературното събитие на 2011. Но, както сам той споделя, тази книга няма как да бъде преведена поради специфичния си език – възрожденски от средата на ХІХ век – и много българската си тема. Но пробивът на „Захвърлен в природата” в САЩ е наистина значително събитие, особено като се има предвид споменатата „затвореност” на английския език за преводи. Според преводача Анджела Родел отзивите в пресата са наистина много добри.

ОЩЕ ЕДИН СЪВСЕМ "ПРЕСЕН" УСПЕХ В САЩ постигна сборникът с разкази на младия Мирослав Пенков (роден през 1982) – "На Изток от Запада" (Еast of the West). Пробивът на Мирослав е за мен може би най-сериозният успех на най-новата българската литература, на най-младото поколение в нея. Първо, защото този пробив започва не от тук, а от там. През 2008 г. Салман Рушди включва разказа  на Пенков "Как купихме Ленин" в антологията "Най-добрите американски разкази 2008". А разказът, дал заглавието и на книгата – "На Изток от Запада" - ще излезе в антологията ПЕН/О.Хенри тази година. Целият сборник ще бъде издаден в 11 държави. Всички текстове са писани на английски. Самият автор преподава творческо писане в Университета в Арканзас.

Въпреки че сюжетите на повечето му разкази са български, това като че ли няма никакво значение. Изключителен усет за случка; очевидно култивирана, но чудесна способност за разказване; абсолютно невидима граница между реално и фикционално, много добро съчетаване на личното като преживяване с общото като интериор и екстериор на сюжетите. Въпреки, че повечето от тях са свързани с конкретни моменти от българската история, с трагични изживявания, с изгнание и болки, всичко това не звучи сантиментално, остаряло или просто тъжно. То се  оживява от невероятното чувство на автора към абсурда (много характерно и за прозата на друг добре приет в чужбина автор, Алек Попов), и от особената лекота, с която той преминава през всичко. Това е книга, която, когато прочетеш, няма как да определиш като българска. И това е обнадеждаващо начало, и определено добра посока, за отварянето на литературата ни към Европа и света.

Защото, нека си го кажем, нито комплексите, нито излишният патриотичен патос помагат в този път. А отказът от регионализъм, от самомнително писане без достатъчен читателски бекграунд. И, разбира се, ясна издателска и държавна културна политика.

Дотогава ще се радваме на успехи като тези на Русков и Пенков, и все пак ще се чувстваме "захвърлени" и непреведени.