Георги Лозанов: Демократична власт вече ще може да има само там, където непрестанно простират срещу нея

Отговорът, който 49-ият конгрес на партийната ни столетница даде на въпроса – как старото може да стане ново, се оказа неочаквано лесен. Тези, които са били три мандата депутати, повече няма да бъдат. Да оставим настрана подозренията, че така председателката Корнелия Нинова се разправя с вътрешната си опозиция. По-интересното е, че в търсенето на промяна БСП вече е готова да се освободи от посткомунистическото си настояще, но не и от комунистическото си минало, от атентата в църквата „Свети Крал”, от Народния съд, от лагерите, от Държавна сигурност и пр. Иначе нямаше да е продължител на БКП и конгресът й нямаше да е 49-и.

Този път румънските протести произведоха български ефект. Освен прояви на солидарност те предизвикаха и кахърни мисли защо не сме като румънците, които отвеждат назад – по дирите на собствената ни историческа съвест – до липсващата ни 68-а, въобще до занижената ни способност за съпротива към властта, поне от Горяните насам... А и сякаш постепенно осъзнаваме, че след края на либерализма общественото спокойствие ще е равно на тоталитаризъм; че демократична власт вече ще може да има само там, където непрестанно простират срещу нея.

Цветан Тодоров, който ни напусна на 7-и февруари, през 1963-а успява да се измъкне от комунистическа България и да се установи във Франция, където се превръща в един от най-влиятелните мислители на нашето време. Той твърдеше, че културата е емиграция. Не непременно физическа, но във всички случаи интелектуална, която да ти даде възможност да разбереш чуждия, да го приемеш за свой.

Една от любимите му теми беше диалогът, включително диалогът между културите. Така че на онези, които не могат да го водят и предпочитат аргументите на силата и изолацията, им липсва култура. Казано просто, прости са. Мисля, че примерите са излишни.

Който си е мислил, че като обжалва регистрацията на „Да, България”, ще изпише вежди на поръчителя си, сбъркал е – избоде му очи. Не само защото за един ден те събраха подписи, много над необходимите, за да се явят на избори. Но и защото така се смени адресът на подкрепата за „Да, България” – не като към поредната партия, която прави политически декларации срещу мафията, а като към граждански субект, атакуван от самата мафия.

Най-добрият политически пиар е страхът на противниците. Проблемът на „Да, България” се оказаха съюзниците.

Във Варна събориха тъй наречената Розова къща, която беше в списъка от 250 стари сгради, предложени за паметници на културата. Да не говорим колко такива къщи изчезнаха в София, Пловдив и в други градове.  Въпреки, че не съм чул никой – ни личност, ни институция, да е съгласен с тази печално устойчива тенденция. Общественото мнение е постигнало завиден консенсус. Работата е там обаче, че то няма тежест, когато е „за”. Превръща се в опасна сила, когото е против. Във века на хейтърите може да унищожава, но не може да спасява.

И въпреки това да опитаме... като ходим по-често на кино. В кино „Влайкова” – едно от последните стари в София. Ако продължим да държим залата му почти винаги почти празна, и него скоро няма да го има.