България губи твърде често първенците си

Проф. Иван Илчев за устойчивите български митове, ролята на икономиката в историята и новата си книга "Розата на Балканите"

25.04.2020 | 17:00 Редактор: Константин Томов
България губи твърде често първенците си

ПРОФ. ИВАН ИЛЧЕВ е български историк, член-кореспондент на Българската академия на науките и ректор на Софийския университет в два поредни мандата (2007-2015). Бил е гостуващ професор в Университета на Охайо, Мерилендския университет, центъра "Удроу Уилсън" във Вашингтон и Университета на Чиба, Япония. Автор на множество исторически трудове, сред които "Уинстън Чърчил и Балканите", "Рекламата през Възраждането", "Междено време".

"РОЗАТА НА БАЛКАНИТЕ: кратка българска история за любопитни читатели" е последната му книга, издадена в два богато илюстровани тома от издателство "Колибри".

Проф. Илчев, българската историография като цяло сякаш има склонност да е по-скоро хроникьорска, отколкото аналитична. Освен това твърде често тя акцентира върху политическия и военния аспект, пренебрегвайки икономическите и културните фактори. Това ли ви мотивира да напишете "Розата на Балканите"?

- Отдавна изпитвам интерес към по-друг тип история. Поколението на моя баща, който също беше професионален историк (акад. Илчо Димитров, б.ред.), беше обучавано в примата на политическата история. Спомням си, когато преди двайсетина години написах книга за историята на рекламата през възраждането, той я прочете и каза: "Цял живот съм си вадил хляба, четейки старите вестници, и никога не съм мислил, че от рекламите в тях може да стане историческо изследване". Просто бяха моделирани по друг начин. Сега, в съвременността, се обръща много по-голямо внимание на социалната история.

Независимо от това какво мислят политиците за себе си и за своята роля в обществото, обикновеният човек сравнително рядко се интересува от тях. Преди време издадох една книга, основана на дневника на селянин от Бяла черква от 1900 година. Това е година на селски вълнения в България, страната едва не стига до война с Румъния, тоест наситена е на политически събития. В дневника няма нищо от това - пише какви са цените на пазара, как се скарал с жена си, как децата му се учели добре... Изобщо животът е много по-широк и пъстър, отколкото често си представяме.

Повечето опити за подобни истории са склонни също да се фокусират върху местния план, върху България и съседите й, без да обръщат достатъчно внимание на глобалните събития. Например как Великите географски открития и създаването на нови търговски пътища води до драстичното обедняване на Османската империя - което несъмнено влияе и на българските земи...

- Има и такива анализи, особено в последните години. Но има и много неща, които продължаваме да пишем сякаш по инерция. Ето един пример: как се гордеем с тракийското изкуство. Първо, много спорен въпрос е каква връзка имаме ние с траките, защото след III век те въобще не се срещат в изворите и изчезват като народ - претопени или избити. Спорни са и някои от художествените им произведения, с които толкова се гордеем, като Панагюрското съкровище, за което се водят пунически войни между София и Панагюрище. Доколкото ни е известно, това съкровище всъщност е изработено в Лампсак, на южния бряг на Мраморно море, и просто е купено от тракийски династ.

По същия начин говорим за великия цар Симеон, водил победоносни войни срещу Византия, и забравяме, че на практика Симеон губи повечето български земи на север от Дунав, където се заселват унгарците. И ние на практика оставаме без връзка и икономически контакти с Централна Европа.

Невинаги си даваме сметка и от колко дребни неща се влияе понякога историята. Когато княз Борис например се колебае от кого да приеме християнството - от Рим или Константинопол, в Плиска пристига мисия на римския папа, начело с епископ Формоза. Борис се сприятелява с епископа - една много интересна личност и бъдещ папа - и казва: ще приема от вас християнството, ако Формоза застане начело на мисията в България. Но тъй като папата се страхува от амбициозния Формоза, бързо го изтегля в Рим. Рядко си даваме сметка, че сме били само на една стъпка от приемането на католицизма.

Говорим и за великия цар Иван Асен II, като не обичаме да си спомняме, че това величие трае десетина години. Още към края на неговото управление България започва да губи територии, а десет години след смъртта му тя вече е бледа сянка и за земите й се карат Сърбия, Византия и идващите от изток монголци.

Продължаваме да пишем такива неща. И да не обръщаме внимание на думите. В учебниците на децата и досега пише за "заселването" на Балканския полуостров от славяните, и за "завладяването" му от турците. Но по същество това е един и същи процес, съпроводен с превземане на градове, палежи, изнасилвания и избиване на местното население, за да се отнемат земите му.

Тази доста идеализирана история, която се заражда с укрепването на националните държави и после получава допълнителен тласък при социализма, днес кара много хора да се разочароват от опитите за по-реалистични оценки...

- Така е. Предполагам, помните какъв вой се надигна преди 4-5 години, когато здравомислещите професионалисти-историци започнаха да говорят, че не е правомерно да използваме термина "турско робство". Имаше такава хубава карикатура: българи вървят с един плакат, на който пише "Искаме си робството!".

По време на турското управление има насилие - религиозно, социално, политическо, всякакво, в това спор няма. Но това не е робство. Ако погледнете къщите в Пловдив или Копривщица, това къщи на роби ли са? Рилският манастир от роби ли е съграден?

Повечето хора сякаш не схващат същността на въпроса - те смятат, че отхвърлянето на термина "турско робство" е нещо като реабилитация на османската власт...

- Още от времето на древен Вавилон, когато е създаден т.нар. Голям списък на месопотамските царе, историята винаги е била използвана като политическо оръжие. И до ден-днешен.

Споменахте войните на цар Симеон срещу Византия. Интересно е, че в продължение на почти осем века тези две държави постоянно враждуват помежду си, отслабвайки се взаимно - независимо, че през повечето време споделят една религия и много близки култури.

- Това не е изолиран случай. България по същия начин воюва със Сърбия, румънските княжества - с Полша и Унгария, Полша - с Русия... Но сте прав, че това изпива силите и на двете държави. В Старозагорско например в навечерието на османското нашествие гъстотата на населението е едва човек и половина на квадратен километър - два пъти по-ниска, отколкото в Монголия. Населението е унищожено в непрекъснатите войни.

Каква е ролята на чумните епидемии за това обезлюдяване?

- Много важна, особено на т.нар. Юстинианова чума от VI-VII век, която на практика изпразва Балканския полуостров за идването и заселването на българите. След нея нямаме чак толкова силни епидемии. Голямата чумна епидемия в Западна Европа през XIV век тук също се усеща, но не толкова силно, колкото в Италия или Франция. При нас голямата епидемия е по времето на Юстиниан.

Другият любопитен въпрос около ранната българска история е защо почти всички извори за нея са византийски. Защо България почти не създава собствени хронисти?

- Първо, тогава има различно разбиране за творческия труд. Няма нищо срамно да преписваш. Това се е смятало за нормално. Да създаваш нови съчинения е било малко странно. Да не забравяме също, че ръкописите през Средновековието са скъпи. Само много заможни хора могат да си позволят да ги поръчват. А много заможните хора винаги са били по-малко в България, отколкото във Византия.

Второ, не си даваме ясна сметка какво се случва при похода на княз Светослав в България, при завладяването на полуострова от турците. Ръкописите са пръснати от Йерусалим, до Прага, Москва, та и в Беларус.  

Руският писател и военен кореспондент Немирович-Данченко отбелязва колко изненадани били руските войници по време на войната от 1877-1878 от благосъстоянието на българите - доста по-високо от тяхното собствено. Какво е качеството на живот на българите в Османската империя, сравнено, да речем, с това на селяните в Западна Европа?

- Трудно е да се каже. България винаги се е намирала в бедната периферия на Европа.

Впрочем аз винаги съм бил против разделението на Източна и Западна Европа. През последните 1500 години Европа винаги се е деляла на Южна, Северна и Атлантическа. Стопанството в България винаги е било сходно с това в южна Италия, Испания, Португалия, за Гърция да не говорим. Особени разлики в благосъстоянието между тези страни няма. Не можем да се сравняваме с богатите селяни във Фландрия, да речем. Не си даваме сметка, но днешното благосъстояние на Европа е до голяма степен рожба на периода след Втората световна война.

В последните години у нас има доста опити за нещо като митологизиране на България отпреди 9 септември - и в икономическо, и в политическо отношение. Доколко са оправдани?

- През 1990 година във Великото народно събрание някой беше излъгал депутатите от СДС, че България преди Втората световна война била на четвърто място в Европа по икономическо развитие. Тя действително е четвърта - само че отзад напред. В книгата съм дал някои данни за производството: продукцията на глава от населението на България е в пъти по-малка, отколкото тази във Великобритания. Няма как да си богат при това положение. Ние не се различаваме много от Сърбия, Румъния, Гърция.

Що се отнася до демокрацията, тя няма особено дълбоки корени у нас. Говорим за българско Възраждане - но какво се възражда всъщност? Всичко се създава наново. Няма нищо, което евентуално да е съществувало през Средновековието и да бъде възродено и развито. Вместо това изпробваме и използваме западни модели. Неслучайно след Освобождението са толкова ценни и високо платени чуждите специалисти - тъкмо те въвеждат западния модел. По същия начин след Втората световна война са ценени съветските специалисти, които въвеждат съветския модел у нас.

Колко години е живяла България в условията на истинска демокрация? Пресмятал съм - около 10-12 години. Спомнете си, че още три години след създаването на държавата е въведен режимът на пълномощията на княз Александър I. Вярно, продължава само две години. После имаме преврат след Сръбско-българската война. Няколко действително демократични години при Петко Каравелов. Мнозина у нас хвалят режима на Стамболов, но той много трудно може да мине за демократичен. Наскоро излезе една хвалебствена книга за д-р Константин Стоилов - действително изключително интелигентен човек, западен възпитаник, много способен политик. Но на него принадлежи сакралната фраза, обезсмъртена от Алеко: "Ако видите, че губим изборите, духнете свещите".

После идват войните, след тях - земеделският режим, който в никакъв случай не е демократичен, след него - превратът на Цанков, едно относително успокояване при Ляпчев, и после 30-те години... Не остава много време за демокрация.

Свикнали сме да свързваме българското Възраждане с един масов копнеж за учение, със схващането за ценността на образованите хора.

- Това също е легенда. Ние говорим колко много училища има в България през Възраждането, но много от тези училища съществуват само по година-две. Вярно е обаче, че българското общество е по-образовано от съседите си. При Освобождението грамотни са около 5% от българите, докато в Сърбия и Румъния процентът е още по-малък, макар те да са независими много по-рано от нас.

Говорите за Санстефанския договор като за един капан, в който ще влезе българската политическа мисъл за десетилетия напред. Историците не обичат разсъжденията от типа "ами ако", но все пак има ли такива повратни моменти, в които националната ни съдба би могла да се развие другояче?

- Аз всъщност обичам тези "ами ако".

За Санстефанска България казвам, че е мит - защото тя никога не е съществувала. Още при подписването на договора е било ясно, че няма да я бъде. После, ние протестираме, че със зачеркването на Санстефанска България е разпокъсано единството на българския народ - но не протестираме, че в нея влиза град Корча в южна Албания, с неговото чисто албанско и гръцко население. Това е един от парадоксите на национализма: нацията Б се оплаква от притесненията на нацията А, и в същото време притеснява по същия начин нацията С.

Британският историк Ричард Крамптън казваше, че ако Великобритания не беше разпокъсала Санстефанска България, тя можеше да стане регионална сила в Югоизточна Европа. Но този мит за Сан Стефано после налага огромни усилия, огромни разходи на младата българска държава. За нея винаги на първо място е бил военният бюджет - тъй като винаги се готвим за война, за да възстановим Санстефанска България.

Друг повратен момент е 1915 година, когато влизаме в Първата световна война. Това е една изключително груба грешка, която прави Фердинанд, с благосклонното съучастничество на Радославов. Ако България не се бе присъединила към Централните сили, войната щеше да приключи много по-рано. Дори ми се струва, че тогава нямаше да избухне болшевишката революция в Русия, която сполучва благодарение на исторически шанс. Така че от България е зависело много.

Могли сме да поемем по друг път и през 1941, ако не бяхме обявили по своя воля война на Великобритания и САЩ. Даже Германия не ни притиска да го направим - нашите депутати го гласуват като стадо. "Символичната война", която после се превръща в съвсем реална.

Отношенията с Русия са може би най-значимият фактор в българската история от Освобождението насам. Но през по-голямата част от този период центърът на руските интереси на Балканите не е България. Защо е така?

- Защото България се намира в много важен за Русия район - в близост до проливите. До Първата световна война Русия е абсолютно изолирана от света в случай на война. Германците затварят Балтийско море, турците - Черно и проливите, Архангелск замръзва през зимата... Чак през 1916 Русия строи Мурманск - първото незамръзващо и през зимата пристанище. Дотогава това е един гигант, обграден отвсякъде. А България е стъпила върху една от ключовите точки за него. Русия няма как да подкрепи българските амбиции в тази посока. Докато спокойно може да подкрепя сръбските амбиции, които са насочени към Австрия, към Адриатика.

От друга страна, винаги в европейската политика нашият регион е бил смятан за руска сфера на влияние. Да, винаги е имало и някой друг, който да оспорва това - първо Австрия, после Великобритания, Германия. Но Русия винаги присъства. Другите се сменят, а тя остава.

Има и друг момент: Русия няма икономическо влияние върху България. От какво има нужда България след Освобождението? От машини и от пазари, на които да изнася селскостопанската си продукция. Но Русия до Първата световна война сама произвежда предостатъчно селскостопанска продукция - нещо повече, в това отношение тя конкурира България на другите пазари. А в същото време няма машиностроителна индустрия, която да задоволи българското търсене. Остава единствено военната мощ като средство за влияние.

Разказвате някои почти анекдотични случки за зараждането на българската индустрия. Един от първите ни фабриканти пише писмо, адресирано до "най-добрия производител" на машини в Германия - добре, че германските пощи са съвестни и сами проучват на кого да го доставят. Друг отива да си купи машини от Англия, но понеже не говори езици, поръчва да извезат дестинацията на ревера на сакото му. Тези първи опити са трогателно наивни, но показват и доста целеустременост, и предприемачески дух, за който все се оплакваме, че в наши дни недостигал...

- Истината е, че българският капитализъм винаги е бил слаб. Румен Аврамов, който написа една история на стопанството в България, казва, че капитализмът у нас винаги е зависел от държавата. Най-голямата борба винаги е била за държавните доставки - онова, което днес наричаме обществени поръчки. Например кой да достави чизмите за армията.

Разбира се, имало е хора с истински предприемачески дух. Имало е хора със социално мислене, като един Иван Хаджиберов, който прави за своите работници в Габрово селище с тенис корт и детска градина... Има такива хора, но не са толкова много.

Преди години работех по историята на българската и балканската емиграция в Северна Америка. Направи ми впечатление, че българите там, сравнително бързо достигат едно средно ниво, превръщат се в средна класа, и след това се успокояват и остават на това ниво. Богатите сред българите в Америка са несравнимо по-малко от богатите в румънската или гръцката емиграция.

Впрочем това важи и за самата България. Колко големи богатства има у нас през ХХ век?

Петър Мутафчиев говореше за един особен егалитаризъм у българите, наследен от някои вярвания на прабългарите и от обществения ред при славяните. "Унищожаваме ония, които се издигат високо над главите ни, защото не можем да понасяме тяхното превъзходство", пише той.

- В известен смисъл това нещо го има. Дори и днес е опасно да кажеш: аз съм интелигентен, работя повече от останалите и затова е справедливо да имам повече от тях.

И още нещо: у нас много пъти са били унищожавани първенците на народа, или, да използваме съвременната дума, елитът. Много малка част от елита, създаден през Възраждането, продължава съществуването си след Освобождението. Замества го нов елит, който е до голяма част заличен от земеделците след края на Първата световна война. Създава се нов, също изтласкан след Втората световна и заменен от нов, комунистически елит... За един народ с мащабите на българския това са прекалено много катастрофи за твърде кратък период.

Накрая да поговорим малко и за бъдещето. Какви са перспективите на България и на Европа като цяло? Нашумелият оксфордски историк Питър Франкопан казва, че държавите в Европа са разединени и лишени от природни ресурси, и са застрашени с тях да стане това, което някога се случило с богатия град Петра в Близкия изток - след завоюването на региона от римляните Петра просто останала встрани от важните събития и западнала...

- В интерес на истината съм съгласен с това. Покрай т. нар. Брекзит това е актуална тема. Започнахте с това, че много сме вторачени в собствената си история и не обръщаме внимание на световните процеси. Мисля, че в момента се случва точно това. Коя европейска държава има шанс да се състезава сама с гиганти като Китай, САЩ, а също, съвсем скоро, с Бразилия или Индия? Шансът на Европа е да бъде относително единна. Да не забравяме, че все пак има нещо, което ние наричаме европейска култура - и тя, независимо от регионалните различия, има много общи черти. Това може да задържи Европа единна. А България няма абсолютно никакъв шанс, ако не е в състава на Европа.

Автор: КОНСТАНТИН ТОМОВ

Снимка: Bulgaria ON AIR/ БГНЕС

Материалът е публикуван в бордното списание на Bulgaria Air

Харесайте страницата ни във Facebook ТУК