Историите ON AIR: Кивотът на занаятите

И в миналото, и днес българките носят едни от най-красивите бижута, изработени от злато, сребро, мед, бронз и мъниста. Смята се, че за момичета подходящата украса е от мъниста, а за омъжените жени от метал. Накитите придават завършеност на облеклото, но крият и други тайни, закодирани в материала, във формата и в символите.

В някои краища на България се смята, че колкото повече и по-бляскави мъниста носи една жена, толкова по-защитена от лоши очи ще е тя. Защото, ако лошото рече да ги преброи понеже е лакомо, то се заблуждава и не успява. Така майсторът на накити от мъниста и народни носии Стоян Маринов започва разказа за труфилата, с които в миналото българките са украсявали дрехите си.  

От 35 години той се занимава с този занаят и го е овладял до най-малката подробност. Не може да стои без да не върши нищо, затова постоянно майстори. А докато ръцете му работят, разказва за българския фолклор. 

Всичко свързано с народните обичаи и традиции в началото е негово хоби. Завършва строителния техникум в Добрич, после отбива военната си служба. След казармата започва работа като моделиер в ансамбъл "Добруджа" и така увлечението му се превръща в професия. Стоян Маринов може да облече една жена в традиционна българска премяна от главата до петите. 

"Не трябва да се бъркат различните техники на изработка, защото те носят художествените достойнства. Не трябва да се разбъркват стиловете. Не трябва да се разбъркват композициите, както и предназначението на дрехите за различните обреди", казва той.

В миналото във всяка българска къща има стан, защото тъкачеството е един от най-древните занаяти. Уменията се предават от майка на дъщеря, а още малки, момичетата започват да подготвят чеиза за своята сватба. До задомяването момите тъкат и шият за себе си. Те подготвят не само сватбената си одежда, а и даровете за гостите на венчавката, както и всичко което ще занесат в дома на своя бъдещ съпруг. Затова сръчността им е от първостепенно значение.

"Нашите баби са тъкали, но те са започвали от почти невръстна възраст. Включвали са се в процесите по подготовка – чепкане на вълна, предене, боядисване. След това са участвали в сноването, дори като тежест на шейната, на която се е опъвала основата. Така че на 15-16-годишна възраст вече са имали достатъчно умения", казва майсторът на художествени тъкани Елена Драмова. 

Тя наследява занаята от свекърва си, с която години наред са работили заедно. Признава, че началото не е било лесно. 

"Разбира се, имаше много грешки, късане на нишки, което тогава беше най-страшното, но с времето нещата стигнаха дотам, че реших да издържа изпит в Задругата на майсторите. Така станах равноправен майстор", разказва още Драмова.

Елена Драмова и Стоян Маринов делят едно ателие в Бакаловата къща в Стария град на Пловдив. И двамата са словоохотливи, когато стане въпрос за символиката на използването на тъканите в различни обредни практики.

От няколко години Старият град в Пловдив има своята "Улица на занаятите". Там сякаш с машина на времето животът се връща два века назад. В четири възрожденски къщи са разположени 11 ателиета. В тях работят 20 занаятчии. Прозорците на дюкяните им винаги са отворени, за да се вижда какво майсторят. На стръмната улица се кове желязо, правят се музикални инструменти, пече се хляб, рисува се на стъкло, бродират се шевици. Пред очите на туристите се появяват истински произведения на изкуството от царевична шума и дърворезба.

"В Германия Занаятчийската камара е най-мощната организация. В нея влизат бсолютно всички занаяти, включително и съвременните като зидар, фаянсаджия, водопроводчик. Тези професии нямат свои отделни сдружения. Философията на германския закон е тези професии, които са много популярни и носят големи приходи да издържат традиционните народни занаяти", казва председателят на Регионалната занаятчийска камара в Пловдив Тони Симидчиева. 

Вижте филма на Миглена Георгиева във видеото.

Харесайте страницата ни във Facebook ТУК