Българите даряват, но не вярват в системата - солидарност или институционален провал?

В дните около празниците всички говорят за благотворителност. Но не в сантиментален, а в обществен и политически контекст.

Данните показват нещо, което рядко се казва ясно: българинът не е безразличен. Над половината хора у нас даряват - пари, време, усилия.

Най-често за деца, за болни, за хора в беда. Младите даряват повече от възрастните. Доброволчеството също не е изключение, а масово поведение.

И въпреки това България остава сред страните с ниска дарителска култура в Европа. Не защото хората не искат да помагат, а защото не вярват.

Не вярват, че системата работи. Не вярват, че институциите си вършат работата. И все по-често - не вярват и на държавата.

Благотворителността у нас се случва там, където държавата отсъства. Когато няма адекватна здравна система. 

Когато социалната политика не стига. Когато семействата са принудени да събират пари за лечение, което по принцип би трябвало да бъде осигурено публично.

Така дарението се превръща не в акт на солидарност, а в последна инстанция. А това вече не е добродетел, а симптом за институционален провал.

В същото време потенциалът е огромен. Изследванията показват, че българското общество може да дарява в пъти повече, ако има доверие, прозрачност и ясни правила.

Но вместо това благотворителността често се оставя да компенсира липсата на политики.

Въпросът не е дали българите са щедри, а защо в държава член на Европейския съюз състраданието на гражданите все още замества отговорността на институциите.

И къде минава границата между солидарността и подмяната на държавата.

Дебат в студиото на "Директно" с директора на Българския дарителски форум Теодора Бакърджиева и Любомира Видева от фондация "BCause".