Доброто или лошото ченге за нас е Макрон

От неспиращите публикации за визитата на френския президент в България става все по-ясно, че той се е опитал да изиграе тук ролята едновременно и на доброто, и на лошото ченге. В оценките обаче постепенно лошото измества доброто.

Първоначалната радост от приятелското му отношение към страната и обещанието му за подкрепа на членството ни в еврозоната и в Шенген отстъпи пред впечатлението, че той се е водил само от конкретни икономически интереси и то в откровен ущърб на нашите. Така че, приемайки безкритично исканията му, заедно с материалните загуби, които ще понесем, пак сме демонстрирали политическа безхарактерност в сравнение с другите бивши соцстрани в Евросъюза. Защото един от малкото ни шансове да постигнем някаква конкурентоспособност спрямо тези, които не са минали през разрухата на комунизма, е да им продаваме труд на по-ниска цена, от което именно Макрон цели да се откажем.

Но всъщност, едва ли има никакво значение какво постигна президентът на Франция в България. Нито ние ще загубим кой знае колко, ако се увеличи точно заплащането на командированите работници в ЕС – нашите спрямо полските, например, са 40 пъти по-малко. Нито точно той, ако въобще има такова желание, е в състояние да уреди приемането ни в еврозоната и Шенген. И отминалите преговори, и неотминаващите им коментари, подобно на тоалетите на първите дами, са преди всичко упражнения по стил.

Много по-показателна за отговора на въпроса – кой в политически смисъл е Еманюел Макрон, е речта му преди седмица в Гърция, където той иска еврозоната да има собствени бюджет, финансов министър и парламент. Тоест, тези, които не сме в нея, оставаме някъде по перифериите на европейската солидарност, по-близко до бежанците по границите, отколкото до старите демокрации.

Дали либералното въодушевление от победата на Макрон над Марин Льо Пен не ни попречи да си дадем сметка, че може би и двамата са поддръжници на радикалния национализъм – само че нейният е повече политически, а неговият повече икономически. И дали зад амбицията на Макрон за икономическо стабилизиране на Франция и еврозоната не прозира друга – да стане неформалния лидер на ЕС като измести Меркел, последователен защитник на либералния ред в общността. Засега това са въпроси. Отговорите – след парламентарните избори в Германия на 24 септември. Не случайно Макрон съобщи, че едва тогава ще разкрие своята „пътна карта” за ЕС.

В медийната публичност напоследък упорито се налага убеждението, съпътствано от обществена тревожност, че тече ислямизиране на ромските общности. Наскоро като негов източник се посочи дори Държавната агенция „Разузнаване”.

Възникват два въпроса: вярно ли е и лошо ли е?

Не е вярно, защото исторически именно такова е основното вероизповедание на ромите в България, тенденцията е обратната – на чувствително процентно свиване на мюсюлманите сред тях и въобще на вярващите.

Не е и лошо, защото религията, всяка религия, е култура и компенсира културни дефицити. Социологически доказано е, че вярващите много повече от невярващите имат ценностни задръжки и не са склонни към насилие, хулиганство и кражби. Особено характерен пример за това са резултатите от присъствието на Евангелски църкви в някои ромски махали.

И лошо е, и опасно е, само ако става дума за радикален ислям и то доколкото той се свързва и използва като синоним на склоняване и подготовка на терористи. Това обаче вече е престъпление и като всяко друго трябва да се преследва, изобличава и наказва без връзка с етническа или религиозна принадлежност. Само според закона, който е за всички и от институциите, на които това им е работа.

Иначе набиването в общественото съзнание на веригата циганин-ислям-заплаха като логически свързана може да доведе единствено до нетърпимост към различния и междуетническо напрежение. И то наистина може да взима жертви, но за тях вече няма да са виновни нито световният тероризъм, нито Ислямска държава, а Някой Некадърник Наш, както се изразява Валери Петров в „Репортаж за трите хаш”.