Георги Лозанов: Вапцаров продължава да е жертва на несъстоялия се дебат за близкото минало

Вярно е, че от побоя над журналиста Иво Никодимов излезе и добра новина – солидарността, която предизвика и в колегията, и в цялото общество. Тя обаче беше съчетана с едно стъписване – не само от размерите, които насилието е взело, но и от възможността то да се окаже безпричинно, както твърдеше самият Никодимов. Каквато и причина да е предизвикала побоя му, би била по-успокоителна, отколкото никаква. Защото това значи, че простотията вече е стигнала до физическа репресия. Значи, че предупрежденията за опасността от подценяването на културата, от силно ограничената подкрепа за изкуството, науката и образованието, са се оказали основателни.

В основата на културата стоят забрани, които спазваш, тя очертава граници, които не можеш да си позволиш да прекрачиш. Отсъствието й обратно – прави поддаването на нагоните безпрепятствено, стимулира проявите на агресия. А очакването, че навсякъде, където на някой му хрумне да те удари и нищо не го спира отвътре, ще има полицай, е повече от утопично.

Причините за безпричинното насилие са Динко и Петното, дупарата на Гери-Никол и средният пръст на Сузанита, враждебната реч, вагоните непрочетени книги, лошият вкус сред публичните елити и пр., и пр. Въпрос на случайност е само чия точно физиономия ще бъде обезобразена.

Тази седмица по повод на 75-тата годишнина от разстрела на Никола Вапцаров отново, особено в социалните мрежи, сблъскаха мнения антикомунисти и носталгици. Настървено спореха дали е голям поет или не, но всъщност слабо се интересуваха от това. Отрицателите му го използваха, за да изобличат комунизма като тероризъм, а защитниците му, за да оправдаят историческата роля на Съветския съюз и неговите български поддръжници. И едните, и другите се опираха на спорната логика, че големият поет не може да е терорист, но разчетена, разбира се, от срещуположни позиции.

Никола Вапцаров продължава да е жертва на несъстоялия се у нас дебат за близкото минало. Ако се беше състоял, поетът спокойно можеше да се оттегли в историята на литературата и специалистите по нея да се занимават с оценката му. А не хора, които имат да си уреждат сметки за друго.

Несъстоялият се дебат за близкото минало е довел и до още нещо – той вече не е между комунизъм и антикомунизъм, а между антикомунизъм и противници на антикомунизма с днешна дата. Което, разбира се, не е в полза на антикомунизма, защото го лишава от историческия му опонент, подменя го.

Причината е в един роден политически парадокс: БСП, за която дори се спореше дали въобще има право на съществуване при демокрацията, устойчиво присъства в политическия пейзаж на прехода, докато десните, въпреки че получиха големия исторически аванс от падането на комунизма, почти ги няма. А доколкото ги има, демонстративно бягат от антикомунизма като идеология. Така че сега той може да разчита главно на персонални гласове.

Договорът с Македония, за чието подписване Парламентът гласува през седмицата, може пък най-после да успее да извади отношенията ни със съседите от националните митологии и да ги вкара в реалната политика. Или по-точно да промени наложилите се политически употреби на тази митологии. Защото антибългарските настроения в Македония са израз не толкова на стремеж към национална независимост, колкото са другото име на сърбоманията и съответното влияние, което тя носи. И по православната дъга стига до Кремъл.

В този смисъл ако нашата подкрепа изиграе някаква роля и Македония наистина влезе в НАТО, това вече ще е съвсем друга държава. Защото това в кой геополитически отбор играеш има далеч по-голямо значение за националната съдба от митовете и легендите, които разказваш за нея.