"България сутрин" с Лора и Симо

Лицата на Bulgaria ON AIR споделиха защо са избрали професията си, нужно ли е да учиш журналистика, за да бъдеш добър в професията, как обичат да почиват и с какво „България сутрин“ е по-добрият сутрешен блок
 

Доника Ризова: Как се стиковахте като ефирна двойка?
Лора Инджова: Бих казала, че социалните мрежи ни събраха като екип.
Симеон Белев: Така е, всъщност историята на този екип е колкото епична, толкова и закономерна. Всички знаят, че Лора водеше новините на сутрешния блок на телевизия и радио Bulgaria ON AIR. Ние сме малък екип и вършим работата на двойно повече хора, и това неизбежно ни превръща в семейство - с хубавите моменти, с раздорите и надявам се, добрия резултат накрая, който и зрителите виждат.
Доника Ризова: „България сутрин“, това лято ще се излъчва в малко по-различен формат. Разкажете повече за него.
Л.: През август стартираме в 7 часа. Малко ще си починем от ранното ставане с половин час по-късно.
Доника Ризова: Един месец имате бонус и стартирате в 7 часа.
Л: Точно така, пием си спокойно сутрешното кафе, подготвяме се, имаме като че ли малко повече време за чисто технически неща. Ранният час е нещо хубаво, защото влизаме много по-концентрирани.

Доника Ризова: Как може човек да става в 4 часа и да е адекватен в 6:30 ч., пет дни в седмицата?
Симеон Белев: Много се смеех на времето на колеги с голям опит, които обясняваха как с ранното ставане не се свиква. Така е, обаче се превръща в нещо като механизъм за организма. Не казвам, че е леко, защото това ти променя цялото ежедневние, комуникацията с близките, но в крайна сметка ние сами сме си избрали тази професия, тя стана нашето ежедневие в 2/3 от времето ни.
Доника Ризова: Предполагам, че за мъжете е малко по-лесно, но за една жена, която трябва да бъде гримирана за ефир, да мине на фризьор, е доста по-трудно.
Л: Към всичко се привиква. Сутрин успявам да се оправя максимално бързо за работа - само за 20 минути. Подкрепям обаче думите на Симеон, че ти си избираш това ранно ставане и работиш с тази идея, без да се оплакваш. Ранното ставане не е никакъв проблем, защото удовлетворението, което получаваш в замяна, е голямо.
С: Знаеш ли, няма случайности в живота, особено в журналистическата професия и аз си мисля, че тя ни намира.
Доника Ризова: Така ли се случи при теб?
С: Общо взето, да. Израснах по време на прехода. Хора, които са израснали в бурно време, успяват да видят много. Когато паднаха табутата, започнахме да се лутаме. Минал съм през театъра, историята, археологията - там се задържах не малко, в един момент обаче се оказа, че това към което имам много сериозно отношение, е именно журналистиката.
Д: Има ли общо журналистиката с археологията, например?
С: Има общо в преследването на целта. Защото и в археологията, и в журналистиката, дяволът е в детайла. Не можеш да си пенкилер, не можеш да си човек, който смуче от пръстите и в двете професии. В археологията се работи с много древен материал, който трябва бъде анализиран и представен така, че хората да го разберат. А в журналистиката - с информация, която е навсякъде около теб, ти си част от нея, тази матрица, за която братята Уашовски създадоха цяла индустрия в киното, но пак трябва да се представи разбираемо за зрителите.

Д: Смяташ ли, че европейската тема, работата ти в БНР и интервютата със знаковите личности са ти помогнали за следващата стъпка – Сутрешен блок, което смятам, че е едно изключително високо ниво.
С: Националните медии като цяло са на едно много сериозно ниво. Имах шанс, да вляза в една разработена система, каквото е радиото, и да бъда пуснат в дълбокото. Там вариантът беше или да плавам добре по течението и да се нося отгоре, или да се удавя. Е, мисля, че не се стигна до последното. Европейската тема навлезе точно в момента, в който аз намирах себе си като журналист и тогава много силно успях да се привържа към нея. Стана ми ясно, че хората в България трябва да разберат за какво говорим и, че този „звяр“ Европейски съюз (ЕС) не е нищо страшно, а напротив - това е нещото, от което има нужда България.
Д: Успяхте ли да преведете сложния сленг на брюкселските чиновници на по-голямата част от българите или това тепърва предстои?
С: Надявам се, че сме успели, разбира се, не без помоща на няколко от правителствата на България. От друга страна, ако не бяхме ние, медиите, хората в България нямаше да са на едно от първите места по привързаност към европейската идея. В България има най-малко евроскептици.
Д: Това е факт. Лора, ти как реши да се занимаваш с журналистика?
Л: Като малка исках да стана говорителка на новините. Истината е, че не е никак просто да изчетеш един бланк, както казваме ние - на професионален език, а го разказваш по максимално най-разбираемия начин за зрителите. Завършвам право в момента, но още в първи курс нещата рязко се обърнаха и започнах работа в една регионална телевизия във Велико Търново. Със сигурност ще ми бъдат от полза тези знания, но определено журналистиката е моята професия. Имах един такъв момент в живота, в който си казах: „Може би е време да спра дотук и да се пренасоча“, но пак не се получи, защото журналистиката се оказа моето място.
Доника Ризова: И двамата сте учили нещо друго, а се занимавате с висшия пилотаж в журналистиката. Смятате ли, че за да бъде добър един журналист, задължително трябва да е минал през историята на журналистиката, през начина, по който се редактира един текст, през всичките тези тънкости на занаята, които се учат в университета, или пък това е занаят, който може да се открадне в нюзрума, в директната работа с хората?
С: И двете тези са донякъде важни. Някои казват – не, категорично, професията журналист е нещо, което се учи на терен с работата, няма нужда от подобно образование. Други са на противната тези, че няма нищо лошо в това да има специализирано образование. Но само с него не става. Имаше едно правило на времето – даваха ти микрофона и искаха да се върнеш само, когато имаш добър резултат. Аз лично съм го преживявал като съвсем млад журналист.
Доника Ризова: И всички стажанти в началото в радиото започват с анкетите и то в дъжда, когато никой не иска да ги прави. Лора, ти как смяташ, задължително ли е да си завършил Факултета по журналистика?
Л: Ами, според мен, не. Естествено, че ще го кажа, когато аз самата нямам диплома за журналист. Имах едно колебание сама за себе си, дали пък не трябва да продължа с една магистратура по журналистика именно от тази гледна точка. Истината обаче е, че според мен това, което учиш в университета, не само за журналистиката, но и примерно за правото, няма нищо общо с практиката. Съвсем различно е от практиката. В журналистиката за мен е важно много да четеш, да се информираш и да успееш да влезеш веднъж в нюзрум, за да ти покажат правилния път и кое, как трябва да изглежда. Естествено, ако не го носиш в себе си, няма как да се получи.
Д: На един ефир при вас минават доста гости с много различни теми. Това означава, че вие не може да сте адекватни по абсолютно всички теми, и да знаете цялата информация. Това означава много четене и много подготовка, тоест за вас работният ден не свършва лятото в 9:30, когато казвате довиждане, а продължава.
Л: Абсолютно, затова си позволих да подчертая много четене, защото няма как да си подготвен по всяка една тема. Самата аз на моменти преди ефир съм притеснена, знаейки, че на следващия ден имам тема, по която не съм толкова информирана по нея. Но сме облагодетелствани от тази гледна точка, че има интернет.
Д: И имате екип зад гърба си.
С: Без тях не можем. Без Деница Нейчева - нашия продуцент, без Тома Лазаров, който е всичко в нашето предаване, репортерите ни Милена и Михаела, без международния ни редактор Станимира Шикова, нямаше да се случват така нещата. Да, ние сме тези, които рано сутрин стават, трябва да са усмихнати, а понякога е много трудно. Тук искам да допълня Лора като кажа, че има две много основни неща за журналиста днес. Първо, подготовката - тя е ясна. Да бъдеш честен пред себе си. Да носиш отговорността като шофьор на автобус с деца, защото тези хора, които ти „возиш“ сутрин в ранните минути на деня, са си отворили очите току-що. Те са напълно беззащитни към информацията, която светът им излива и ако ти не я поднесеш по правилния начин, ако ти си позволиш залитания, тези хора могат да останат с много лоши впечатления от това, което става около тях, могат да изпаднат в крайна паника или в прекомерна радост. Трябва да се внимава.
Д: Интересен пример даваш. Никога не съм гледала на работата като шофьор на автобус с деца, защото сутрин обикновено, превключвайки сутрешните блокове, там, където има скандали, аз умишлено ги избягвам, знам, че те всъщност вдигат рейтинга. Вие какво различно предлагате, от това, че гледаме по всички предавания горе-долу се въртят едни и същи лица, едни и същи експерти. Какво е вашето обяснение на това – защо „България сутрин“ е по-различното предаване?
Л: Това е основната задача на нашия екип, на всички хора, които стоят зад кадър. Винаги се стремим да насочим погледа към различния ъгъл, към нещо, което е далеч от жълтините, далеч от скандалите, към по-интелигентния разговор. Имахме преди няколко дни среща с едни млади, успели българи, както те сами са се нарекли. Те правят една кампания „Ремисия“ и тя цели всъщност извличането на добрите новини. Тоест, когато си пуснем новините, да не се уморяваме от стартиращия или свършващия работен ден.
С: Няма как да избягаме от жестокостта на тероризма днес, от нечовешките природни стихии, с които се сблъскваме. Да, ние сме новинари преди всичко и трябва да отразяваме такива неща, но всеки добър пример, пропуква тази сива пелена на нещото от което бягаш - от скандалите, от дребнотемието, от това самозалъгване, самозатваряне. Срещнахме хората с пепеляшките на България, с тези млади момичета, които не могат да си позволят дори рокля за абитуриентския бал. Приехме тази кауза. Аз горкият, сега простете, че се самосъжалявам, обух дори токчета. Момчетата от Европейския парламент ми намериха 45-и номер, с които се пребих, само и само да покажем, че насилието над жени е нещо, което е останало назад във вековете и, че в съвременна Европа, в съвременна България, това трябва да бъде тема табу и тя трябва да бъде заклеймявана.
Д: Да, но не е. И насилието не е останало назад във вековете. Все повече се разпространява и като говорим за насилието, на мен ми се струва напълно неестествено денят ти да започне с най-тежките новини, със сцени на насилие, убийства, атентати, както напоследък се случва. Как вие излизате от тази спирала, защото по това време, пускайки една италианска телевизия, те също имат много големи проблеми, те са дори по-близко от нас във всяко едно отношение в проблема с бежанците и с тероризма. Сутрешните им блокове изглеждат някак ведро, някак по-лъскаво, някак по-усмихнато. Дават ти една мотивация, освен новините, които следят, винаги извличат и нещо положително за деня, като мисъл, като емоция, която да вземеш със себе си, тръгвайки към работа.
Л: Интересен въпрос.
С: А тук има двама чичковци, които се карат. Пускаш телевизора, крясъците, замерят се с чашите, копчета хвърчат, казвам конкретни примери.
Д: В повечето сутрешни блокове се случва това. След което повечето хора тръгват на работа и в първото задръстване отварят прозореца, започват да се карат, стигат и до насилие.
Л: Спред мен, може би, разковничето е в това, макар и при сериозните новини да сме със сериозни лица, да намираме моментите, в които да се усмихнем и след сериозността да кажем, че все пак има много хубави неща, които са останали в ежедневието ни и в новинарския поток. Да заформим един цялостен по-положителен облик на нашия сутрешен блок.
С: Всъщност „България сутрин“ е точно това. Държим много на това да се показват и добрите новини. Ето защо последните минути на предаването винаги са посветени на тема свързана с културата, на твърде интересно.Аз например доскоро не знаех какво е колелибата. Колелибата е колиба на колела. Млада майка с бебе на 6 месеца, която е архитект, е изобретила съоръжение подобно на каравана, с което си обикаля по Черноморието. Страхотен български бранд! Е, как да не срещнем хората с нея? Моята мечта е скоро да направим предаване от колелибата, да знаете.
Л: Да, поставили сме си го за цел. Иначе хората могат да ни видят винаги усмихнати рано сутрин.
Д: Забелязва се. Екипът ви е много сплотен и винаги след предаване сте пълни с адреналин и добра енергия.
Л: Хората, които, за съжаление, и твоите зрители в момента не виждат, са ядрото на нашия екип всъщност. Това ни сплотява и ни прави по-единни... отделните зрънца от всички нас.
Д: Знаете ли кога аз разбирам, че ми се е получило предаването? Когато момчетата зад камерите и горе в ефирна апаратна слушат и им е интересно и искат да се включат.
Л: Слушат ли в момента?
Д: Слушат. Броят ми само минутите. (смях) Как си почивате, какво правите в свободното си време? Стоите ли дълго време в социалните мрежи? Продължавате ли да следите новините? До колко часа? В колко часа си лягате? Кажете ни какви сте вие в свободното си време, когато махате грима, сериозните костюми и сериозните теми.
Л: На мен ми предстои пътуване при моите родители. За мен това е първото най-важно разпускане, като изключим, естествено, прибирайки се вкъщи, винаги човекът до нас, е този, който балансира деня, лошите новини, които е трябвало да представиш на хората. Пътуването е безспорно нещо, което мен лично много ме разтоварва. От новините няма как да се откъснеш. И родителите ми, и моят любим – Иван, просто ми правят от време на време намеци: „Хайде стига с този телефон“, или „Остави таблета за малко“, но пък има баланс. Това е общо взето разтоварването в дните, в които не си на работа.
Д: Как му обясняваш, че трябва да си легнеш рано? В колко си лягаш всъщност?
Л: Не сме стигали до такива тежки разговори.
Д: Защото вие сте млади хора, искате да се забавлявате.

Л: Просто времето ни е научило и ни е синхронизирало помежду ни. Няма нужда за да казвам и да обяснявам нещо. Просто около 22 ч. гледам да се организирам и да се отправям към леглото. Наваксваме пропуснатото време – в почивните дни, отпуските. Така че, всичко е до разбиране от отсрещната страна и желанието да бъдем заедно. Защото в крайна сметка, ако един човек иска да бъде с теб, ще те приеме такъв, какъвто си, и с твоите желания и мечти. Защото журналистиката преди да е работа, тя е нещо много повече.
С: Вече десетилетие и половина вря и кипя във всичко това, което наричаме наша професия, с доброто и с лошото. Не съжалявам за абсолютно нищо. Знаеш ли колко е смазващо, когато се прибереш и видиш любимото лице вкъщи, тъжно или усмихнато, в очакване да сподели нещо от собствения си ден? Защото се предполага, че когато сте семейство и живеете заедно, вие сте един организъм, и ти си толкова изморен или си толкова разсеян с това, какво се случва някъде отвъд и как да го направиш утре, че не можеш да обърнеш пълноценно внимание. И всеки път си казвам, тази грешка няма да я допусна отново утре. Мисля, че направих няколко, не много големи крачки в тази посока, ще ми прости затова, но пък важното човек да се старае.
Д: Как си почиваш?
С: Като се изморявам повече. Общо взето. Затова ми се подиграват и вкъщи. Връщам се от отпуск винаги по-смазан физически, но изключително зареден. Обичам да съм под вода. Обичам да съм на много голяма височина. Общо взето за мен това е доброто преживяване. А пък оттам нататък историята, културата на страните, които посещавам, когато имам възможност, е моето хоби. Наскоро бях в Тунис, съвсем скоро след като арабската пролет тръгна оттам. Срещнах толкова интересни хора там – те ме впечатлиха, тези животи, които се промениха за една нощ, с един преврат. Това нещо не се забравя. И сега хората ще си кажат, че това не е почивка, но това е среща със света извън студиото, защото ние разказваме за него, но сме в стерилната среда на нашия си собствен телевизионен свят. Онова навън е истинското.
Д: Аз имам известни професионални отклонения. Когато пътувам, винаги, стъпвайки на нова земя, си купувам местните вестници. И компанията много се забавлява за това, че си купувам вестник на арабски или на друг език, който по никакъв начин не мога да разбера, но за мен е интересно как изглеждат, как са подредени, какви снимки публикуват и какъв им е форматът. Изобщо как ухае един вестник. Вие имате ли някакви професионални изкривявания? Забелязвате ли, че евентуално ходите с дистанционно в ръка и прехвърляте новини или имате в ушите си непрекъснато слушалка? Милена Милотинова, например, наша колега, която води предаването „Брюксел 1“, тя винаги е със слушалка в ухото и  следи непрекъснато новините на няколко езика, което е впечатляващо.
Л: Моето изкривяване е свързано по-скоро отново с телефона. Само че, без слушалка, той е винаги в ръката ми. И в момента, в който не говоря, съм винаги вътре в социалните мрежи, информационни агенции, винаги съм онлайн. Всеки може да ме намери, да не се притеснява, телефонът е нонстоп при мен.
С: Аз съм тежък случай в това отношение, напълно олдскул. Търся графити по стените, надписи всякакви, интересува ме средата, хората, какво говорят по кафенетата, леко е на ръба на клюкарството, обаче от друга страна ти е простено. И в другото време събирам реликви, имай предвид – камъни от всякакви места на които ходя, чисто геологически материал, не че съм геолог, но това ми е изключително интересно. Връщал съм се с куфар, който е бил с 30 процента по-тежък от тръгването.
Д: Това е интересна история. Кажете кои са ви най-забавните ефири или телевизионни случки. Симеон, например, беше герой на „Господари на ефира“.
С: Слава Богу с нещо положително по отношение на нашия екип. Беше една приятна шега, която беше свързана със светкавиците. Минахме после с моите светкавици през ефирите на други телевизии в колажа на господарите.
Д: Лора, ти смразяваше с поглед всички, които в този момент ти пречат да се концентрираш.
Л: Мислиш ли какво ми е на мен?
С: Е, теб не те гледам така.
Д: Още не сме те видели в Господари на ефира, но сигурно си имала забавни случки.
Л: Не, не, срещу тези светкавици на Симеон. Шегувам се.
С: Като всяко семейство се разправяме от време на време в нашия екип.
Д: В ефир или извън ефир? По време на рекламите?
С: Извън ефир, разбира се. Случвало се е и по време на рекламите. Но това не стига до зрителите, искрено се надявам. Иначе се караме за това как темата трябва да изглежда най-добре. Имаме по някой път диаметрално различни мнения и понеже сме малко, но не чак толкова, за да могат да се убедят с едно тропване по масата, става по някой път страшна какафония. Благодаря на колегите, че се търпим. И на Лора най-вече, защото когато се сдърпаме за нещо съвсем професионално, не трябва да позволяваме то да личи в ефир, и мисля, че го постигаме. Всичко е в името на това да бъдем различни, да бъдем обективни. Смятам, че резултатът се вижда от всички, които ни гледат и слушат.
Д: Лора, „България сутрин“ през твоите очи. Как искаш да изглежда?
Л: Слънчева, положителна и динамична.
Д: Симеоне, за теб?
С: „България“ сутрин трябва да е България, в която хората не се чувстват имигранти в собствената си държава. Най-важното, не се чувстват чужденци. Тези млади и успели хора, с които започнахме разговора, са тук, и не защото не искат да са тук, не защото не знаят пет езика, нямат прекрасно образования, което може да ги продаде навсякъде. Те са тук, защото са решили, дали на инат, или защото смятат, че имат кауза към тази държава. Е, искам повече хора да имат кауза към България и най-вече държавата да има кауза към тях.