Разказ на сестра в "Пирогов": "Мамо, защо вече не се усмихваш?"

"На работа винаги се натъжавам. Ние сме свързващото звено между отделението и реанимацията с болни от Ковид-19. Интубираме пациентите с тежка дихателна недостатъчност, които по спешност трябва да бъдат преведени в реанимация. За първи път съжалявам, че това е моята професия. Говорихме си с колеги, че тези, които не вярват колко опасен е вирусът, трябва да подпишат декларация, че ако се разболеят от Ковид-19, няма да искат да бъдат приети в болница."

Това разказва пред "Дойче веле" Ексения Русенова, която е анестезиологична сестра в "Пирогов". Откакто при тях се лекуват пациенти с Ковид-19, болницата е разделена на няколко звена: триажна зона, Ковид-отделение, където са настанени пациенти, при които болестта протича тежко, и т.нар. изолатор с интубираните болни. Анестезиолозите и анестезиологичните сестри работят в екипи, които дежурят при нужда от спешни интубации, тъй като няма достатъчно медици, които да са постоянно в отделението.

Делникът на Ексения

"Всичко се случва толкова бързо, че като ни се обадят, вече се научихме да обличаме скафандрите за минути. Хукваме към другата сграда с пълно предпазно облекло, като с нас носим кислородна бутилка и две огромни чанти с медикаментите и инструментите за интубацията. Понякога стресът е толкова голям, че сме пред припадане, но щом стигнем при пациента, забравяме всичко това. Слава Богу, винаги се справяме с интубацията - въпреки че в защитното облекло сме подгизнали от пот, движенията ни са много ограничени, а очилата ни са изпотени.

Щом интубираме пациента, веднага го предаваме на реаниматорите в изолатора, а те, милите, са толкова изморени вече, че понякога дори не чуват какво докладваме за болния. Въвеждат го в реанимацията, закачат го на респиратора и започва друг етап от лечението му. А ние трябва да се върнем в другата сграда - в стаята, където сме изолирани и чакаме новото повикване. Всеки път имам чувството, че сме в някакъв филм. Аз и лекарят носим обратно кислородната бутилка, двете чанти и болничната количка, с която сме транспортирали пациента до изолатора. Облечени сме още със скафандрите, в които вече текат реки от пот. А по целия път така нареченият "дезинфектор" ни облива с дезинфектант, след което вече целите сме мокри. Преобличаме се по строга процедура. Но след малко телефонът пак звънва и ние хукваме отново", разказва Ексения. И добавя, че за всички умората е не само физическа, но и психическа.

"Безкрайно ме натоварва мисълта, че постоянно трябва да пазя себе си, колегите си и хората извън болницата. Изтощава ме този денонощен контакт с нещо, което не познавам. Стигна се дотам, че когато се прибера след дежурство вкъщи, децата ми не смеят да ме прегърнат, докато не се изкъпя. Но колкото и да се къпя, пак се чувствам мръсна. Децата ми седяха затворени вкъщи цели 3 месеца. Сега дъщеря ми отказва да се храни и ходим на психолог. Никога няма да забравя как по време на изолацията ме попита: Мамо, защо вече не се усмихваш?", разказва Ексения и обяснява, че истински сигурна се чувства само вкъщи.

"Ако някой ме беше предупредил"

"Навън не се чувствам сигурна, защото масово не се спазват правилата за дистанция и за носене на маски. Не знам как ще се научим да живеем с този вирус. Разбирам, че не е нормално вечно да сме затворени, но не знам и къде е балансът между това да се опитаме да живеем като преди и да пазим себе си и другите. Защото картината на тежко болните е драматична и, повярвайте ми, никой не би искал това да се случи на него или на негов близък", предупреждава Ексения. В заключение анестезиологичната сестра казва:

"Винаги съм обичала професията си и ако някой някога ми беше казал, че сутрин няма да искам да отида на работа, щях да му се изсмея. Но и ако някой преди години ме беше предупредил какво е да се сблъскаш с Ковид-19, сигурно щях да избера друга професия."

Снимка: Димитър Кьосемарлиев, Bulgaria ON AIR

Харесайте страницата ни във Facebook ТУК