Тръгва ли Еврозоната по пътя на Япония? Кузман Илиев

В последните месеци основният страх на пазарни анализатори, икономисти и политици е, че Еврозоната върви към дефлация, тоест спад в ценовото равнище. Технически се счита, че дефлация е налице при няколко последователни тримесечия спад на индекса на потребителските цени. Другият начин да се мисли за дефлацията и инфлацията е за спад и ръст в паричното предлагане, но тук се спираме на общоприетите понятия за динамика при ценовото равнище.

Индексът на потребителските цени във Валутния Съюз отчита 0.3 на сто инфлация за септември на годишна основа. Европейската централна банка, разбира се, се готви да стреля с базуката, разбирай да създава парична база в порядъка на трилион евро (по Марио Драги, гуверньор на Европейската Централна Банка), за да предотврати страховития феномен. Подготовката на колоритни и неконвенционални мерки за купуване на финансови активи от пазара, както и свръх евтин кредит за банките и оттам за малките и средните предприятия – активността на европейските централни банкери е налице и те потъркват ентусиазирано ръце.

Тук нямаме време и място и да разгледаме в детайли дали страхът от дефлация има силна научна и логическа обосновка. (Правили сме го тук: "Дефлацията - бич или благо"  и тук: "Япония - урок за Европа и САЩ по отношение на дефлацията")

Без да е подкрепено нито емпирично, нито теоретично целевите нива на инфлация, която Европейската централна банка си поставя, са в порядъка на 2 процента – излишно е да казваме, че принципът, по който това се случва, е напълно произволен.

Най-общо дефлацията плаши Драги, защото може да се създаде т. нар. дефлационна спирала – по-малко приходи и постъпления за компаниите и правителството, по-ниски печалби в частния сектор, по-малко пари за заплати и наеми и въобще разходи, което да рефлектира обратно върху компаниите и правителствата, тъй като, както казва Кейнс, всеки разход за един е приход за друг. Едва ли не - омагьосан кръг, влияещ негативно и на настроението на потребителите, и на инвеститорите.

Да не говорим, че реалните дългове биха станали още по-големи с оглед на увеличената покупателна сила на паричната единица – а Драги и компания не е като да не стимулираха финансирането преимуществено с дълг през последните години, правейки кредита изобилен и свръхевтин, дори с отрицателна реална лихва – както за частния сектор, така и най-вече за изначално жадните за ресурса правителства.

И така, без много-много да му мисли Драги предлага решението, което никой не подлага на съмнение – инфлацията. Тя би следвало да създаде усещане за просперитет, желание за инвестиции у бизнеса. Е, да, ще обърка малко икономическата калкулация (т. нар. „хартиени” печалби водят до декапитализиране, поради погрешни инвестиционни решения и неадекватна дивидента политика за сметка на поддържането на капиталовите блага и правилната счетоводна амортизация). Но какво толкова, ако има растеж – каквото и вече да се разбира под това понятие от онези, които го проповядват…

Да уточним нещо важно: осъзнават ли всъщност какво искат онези, които искат инфлация? Да, те знаят, че искат цените в икономиката да нарастват. Но кои цени? Разбира се, че на стоките и услугите, предлагани от тях самите! Никой не иска цените на доставчиците му, на суровините, които купува като междинни стоки, да нарастват по-бързо от цените, на които той реализира продукцията си. Това изяжда маржа на печалба на една компания, както и реалния доход на един индивид.

Япония, която от години с всякакви сили се опитва да постигне инфлация, най-сетне до някаква степен успя. (Виж графиката по-долу) Е, да, но при положение, че в голямата част от времето доходите не мърдат, а жизненият стандарт при това положение реално пада.

Ревизираният растеж в Япония за второ тримесечие на годишна основа е: -7.1. Комбинирайте негативен растеж (чисти ефемизъм за икономически спад), с инфлация и имате „стагфлация” – хем няма растеж, хем всичко става по-скъпо. Да не се бъркаме, че в Япония безработицата е ниска – тя може да става и по-ниска, ако доходите продължават да стагнират, а инфлацията се засили, тоест реалната цена на труда намалява, каквото предлага и Кейнс срещу „негъвкавите заплати”. 

За „успеха” Абеномиката да докара стабилна ценова инфлация все пак може да се съмняваме дългосрочно с оглед на естествено силните и очистителни дефлационни процеси в страна, чиято финансова система е зомбирано пристрастена към още и още изкуствено създаден кредит. Не че няма да печатат пари от японците – ще печатат, но никога толкова, че да превъзмогнат дефлационната тяга или – обратно, да не мутира в хиперинфлация, ако доверието на хората към парите се загуби. Това, разбира се, са хипотетични, макар и напълно реални сценарии.

Истината е, че макро-погледът не е лош, ако е приложен добре – големите залози, разгледани през индивидите, т. нар. методологически индивидуализъм. В противен случай няма как да си дадем сметка, че „спечелили” от инфлацията в Япония са онези, които са получили нови пари, напечатани от Японската Централна Банка – търговските банки-дилъри на ДЦК-та, правителството, фирми близки до властимащите. А хората с фиксиран доход и компаниите, чиито приходи нараства по-бавно от разходите – те, естествено, губят.

Като оставим настрана казаното дотук, нека само вметнем, че структурните дисбаланси вследствие на ниските лихви и „количествените улеснения” винаги са огромни. Това важи както за Япония, така и за Еврозоната. Това, че Европейската Централна Банка ще купува финансови активи, значи, че ще създаде пазар за нещо, което досега не се е купувало или поне не с такъв интерес. Ще изкриви относителните цени и ще обърка икономическата калкулация. Ще създаде усещане за спестявания, които не съществуват. Ще облагодетелства едни за сметка на други, ще фаворизира вземането на дълг вместо собствен капитал, а финансовите пазари, ще останат все така отделна вселена от случващото се в реалната икономика – абсурдна и опасна ситуация.

Всъщност колкото и да не виждат или да се правят, че не виждат централните банкери, инфлация в Европа има и тя е при финансовите активи - рекордните стойности на акциите и облигациите. Какви ще са израженията и последствията от това – времето ще покаже.

И така, финално: Япония е важен е урок, който Марио Драги и компания трябва да научат. Стига да искат или да им отърва, разбира се…