Европа и ислямът

Текст БОЙКО ВАСИЛЕВ*

Историята не обича симетриите. И затова, когато се случат, те правят впечатление.

ПРЕЗ 1453 ГОДИНА победоносните армии на Мехмет Завоевателя пробиват стената на Константинопол и превръщат Великата църква „Света София“ в джамия. Четири десетилетия по-късно, през 1492, победоносните армии на испанските католически крале Фердинанд и Исабела превземат Гранада – и на свой ред превръщат голямата гранадска джамия в църква. Така Византия и ал-Андалус, мавърската държава на Пиринеите, падат с един и същи символичен жест на унижение и подчинение.

                             Съвременен графит в едно от берлинските предградия

ОТНОШЕНИЯТА МЕЖДУ ЕВРОПА И ИСЛЯМА се обрамчват от тази симетрия. Разбира се, има и друго: алгебрата, арабските преводи на Аристотел, подправките, търговията, уважението и толерантността. Но за жалост лошото се помни повече.

Затова не е лесно, когато днес Европа и ислямът отново влизат в отношения покрай огромните мюсюлмански имигрантски маси. Нервите са опънати, фитилът е къс и огънят може да пламне много бързо. И може би трябва да опитаме да се отърсим от митовете – популистките, но и либералните. Ще разгледам по един от всяка страна.

МИТ 1: „МЕРКЕЛ ГИ ДОВЕДЕ". Това казват популистите от Аахен до Атина. Този мит има съществен проблем: не отговаря на истината. Прочутите реплики и снимки на германската канцлерка се появиха едва тогава, когато мигрантската вълна вече бе ударила Централна Европа. Бежанците бяха по гарите на Будапеща и Виена и всичките искаха да стигнат Германия. Ако тя бе затворила границата, недоволните централноевропейци просто щяха да бъдат потопени.

Подтекстът на този мит е, че за влизането на огромните ислямски маси в Европа се дължи на глупостта, подкупността и предателството на европейските елити. И това не е вярно. Никой не можеше да спре цунамито, особено след като турският бент се скъса.

                           Падането на Константинопол, нарисувано от Теофилос Хаджимихаил

АМИ УТРЕ? ПЕТ МИЛИОНА БЯГАТ от „Боко Харам“ само в Нигерия; а те още не са стигнали Европа. Ислямският свят ври и кипи в революции, размирици, войни и демографски бум – и няма къде да пласира младежките си (и предимно мъжки) излишъци. Тяхна цел по неизбежност става западната социална система. По този повод Мартин Ренер от „Алтернатива за Германия“ цитира пред мен нобелиста Милтън Фрийдман: „Една държава може да има социална система. Точка. Може да има и отворени граници. Точка. Но никога и двете едновременно“.

Бежанската вълна е нещо много повече от грешка на уплашени елити. Тя е тектоничен разлом; нещо като преселение на народите. И колкото по-бързо осъзнаем сериозността на положението, толкова по-умно ще действаме.

Част от проблема са и либералните митове. Един от тях бе формулиран от същата тази Ангела Меркел:

МИТ 2: „ЩЕ СЕ СПРАВИМ". „Ние сме големи, богати, добри. Няма как да не се справим“. Там е работата, че има как. Опитът на Европа да интегрира ислямските малцинства след Втората световна е меко казано, спорен.

Не че не е опитвано; често в противоположни посоки. Франция забраняваше бурките и държеше на светския характер на държавата. Германия, обратно, разрешаваше и паралелни общества, и религиозни движения, и прословутото „мулти-култи“. Наскоро Австрия забрани финансирането на вероизповеданията от чужбина. Белгия, напротив, разрешаваше това – и както ми каза политологът Хеерт ван Истендал, подчини белгийските мюсюлмани на радикални проповедници от Арабския полуостров.  

И днес се изпробват различни рецепти. Европейските мислители впрягат целия си интелектуален потенциал, за да разрешат невъзможния ребус на интеграцията. Контролират преподаването на ислям, внедрявават агенти, рекламират добри практики, промотират толерантни религиозни възгледи, дават примери, създават филми и се борят с Ислямска държава.

                   Протести срещу ислямизацията на Германия в източните провинции на страната

ПОСЛЕДНОТО Е МОЖЕ БИ и най-важното. ДАЕШ трябва да бъде победена не само като армия, а и като легенда. Това е първото и задължително условие и няма какво да се ослушваме. Оттук нататък Европа трябва да се вгледа в европейския ислям, като го раздели на две: скорошен и отдавнашен (почти местен). Пристигналите в последните десетилетия мюсюлмани трябва да бъдат убедени да приемат европейския начин на живот, а не да градят паралелни общества. Същевременно, специално внимание трябва да получат онези европейски държави, в които местният ислям е мнозинство (Албания, Босна и Херцеговина, Косово) или относително голямо малцинство (България, Сърбия), за да останат те в лоното на умерения религиозен възглед. Накрая, Европа трябва най-накрая да се разбере за единна политика спрямо Турция; подход, който да не бъде взривяван от особените интереси на големите в ЕС.

Иначе пак ще затънем в лошия спомен за симетриите. А както е известно, той се забравя най-трудно.

---

* Статията е отпечатана в Bulgaria ON AIR THE INFLIGHT MAGAZINE, брой 75 / 2016