Дреболии за милиарди

Текст ЕМИЛ ИВАНОВ*

Какво бихте казали, ако ви се налагаше всеки ден да закопчавате по 40 копчета на всeки ботуш? И ако при всяко пазаруване в супермаркета продавачът на касата записваше на ръка кодовете и серийните номера на покупките, вместо да сканира баркодовете им за секунди? А случвало ли ви се е да издирвате отчаяно нещо толкова незначително като кламер?

Всеки ден използваме предмети, с които толкова сме свикнали, че даже не ги забелязваме. Но те не само правят живота ни несравнимо по-лесен, но и генерират милиардни печалби за щастливците, на които са хрумнали за пръв път.

САМОЗАЛЕПВАЩИТЕ СЕ ЛИСТЧЕТА. Когато през 1968 американският химик Спенсър Силвър се опитвал да създаде свръхсилно лепило, което да се използва при строителството на самолети, едва ли си е представял, че след време името му ще се свързва с някакви си жълти листчета. Веществото, което получил, лепяло прекалено слабо и не успяло да заинтересува шефовете му от компанията 3М (създател на скоч-лепенката). Оказало се обаче, че то притежава две любопитни свойства – след залепването му към някаква повърхност се отлепяло, без да остави следи, и можело да се използва многократно. Химикът продължил да упорства цели 12 години и в крайна сметка изобретението му намери своето място - самозалепващите се листчета завладяха мониторите на компютрите, папките с хартиени доклади, домовете и офисите ни. Днес малките хартиени квадратчета са един от петте най-продавани офис продукти на планетата.

Стандартният цвят на листчетата е жълт, защото той създава добра емоционална връзка с потребителите и контрастира добре с бялата хартия – така поне твърдят производителите от 3М. Мнозина обаче дават по-прозаично обяснение – просто лабораторията в съседство с помещението, където били създадени листчетата, разполагала само с излишна жълта хартия.

Днес самозалепващите се листчета се произвеждат в 27 размера, 57 цвята и 20 аромата и носят по 1 млрд. долара от продажби годишно.

ЦИПЪТ. За негови бащи се сочат различни изобретатели, но нито един от тях не успява да убеди обществото да го приеме като част от ежедневното облекло. Пробивът идва благодарение на модната индустрия, но почти осемдесет години след неговата първа поява. Отначало ципът се използвал при изработването на ботуши и торбички за тютюн. Истинският му успех дошъл, когато се появили циповете, отварящи се от двата края – както при якетата. Днес ципът е навсякъде – от дрехите и куфарите до водолазните костюми и скафандрите.

Човекът, който пръв подхвърлил идеята, бил Елиас Хоу - създателят на шевната машина. През 1851 той патентовал продукт, който служел за автоматично затваряне на дрехи, но заради успеха на предишното си изобретение Хоу не си направил труда да го пласира на пазара. През 1890 московчанинът Макс Волф създал разновидност на ципа, чиито зъбци били направени във формата на спирала. Заради посредствената технология от онова време обаче изобретението започнало да се продава чак през 50-те години на ХХ век. Съвременният цип е проектиран едва през 1913 от електроинженера Гидиън Сундбек, който поставил зъбци с еднаква форма от двете страни на ципа и увеличил броя им. През 2013 глобалният пазар на ципове бе на стойност 8.2 млрд. долара, а до 2018 се очаква да достигне 11.7 милиарда.

Японската компания YKK контролира 46% от световните продажби. Останалото принадлежи на над 1000 китайски производители. Всяка година YKK произвежда достатъчно ципове да обиколи света 50 пъти. Компанията има заводи в 71 държави, произвежда ципове в 9500 цвята и има 20 нюанса черно в каталога си.

КЛАМЕРЪТ. Смята се, че с времето повечето ежедневни предмети се усъвършенстват. Но ако можехте да надникнете в някой офис от 1895 година, вероятно щяхте да забележите съвсем същата тънка стоманена жица, извита в двойно овална форма, която използваме за прикрепване на листове хартия и днес. Кламерът се оказва толкова семпло и функционално хрумване, че повече от век никой не е измислил по-добра алтернатива.

Дизайнът на кламера, който познаваме днес, никога не е бил патентован. Не е известно със сигурност кой и къде го е измислил, но се знае, че точно такива кламери са произвеждани във Великобритания през 70-те години на XIX век.

Мнозина вярват, че родината му е Норвегия. Като че ли за да убедят скептиците, норвежците са построили гигантска статуя на кламер пред бизнес колеж в Осло. Истината е, че през 1900 изобретателят Йохан Ваалер създал кламер, който патентовал в Германия и САЩ, но проектът му се оказал непрактичен и така и не бил реализиран.

По време на Втората световна война носенето на кламер било достатъчен повод за изпращане в затвора. Жителите на страните под нацистка окупация нямали право да носят значки, изобразяващи национални символи, и започнали да закачат по дрехите си кламери като символ на единството и сплотеността. Германците побързали да въведат нова забрана.

Специално проучване от 1958 установява, че кламерът има всевъзможни приложения. Оказва се, че той служи идеално като клечка за зъби, средство за почистване на нокти и уши, закачалка за найлонови торби, закопчалка за сутиени и блузи, игла за вратовръзка, чипове и маркери за игра и много други. През 2010 само американските потребители са купили 11 млрд. кламери – по 35 на всеки жител на страната.

БАРКОДЪТ. Колкото и скучни да изглеждат, черно-белите ивици на баркода се превърнаха в неразделна част от нашето ежедневие и промениха радикално начина, по който пазаруваме.

Всъщност много малко области от съвременния живот останаха недокоснати от тях. Изследователите ги поставят върху отделни пчели, за да проследяват навиците им при чифтосване. НАСА разчита на тях, за да следи хилядите огнеупорни елементи, които трябва да се подменят след всяко пътуване в космоса. Система от баркодове се използва и за проследяване на движението на ядреното гориво. Те не подминаха дори човешкото тяло – модните дизайнери вече ги отпечатват по телата на моделите си, за да координират по-лесно дефилетата. Днес над един милион компании в повече от 100 държави в над 20 различни сектори се радват на ползите от сканирането на баркодове.

Историята на баркода започва не много отдавна - през 1948, когато инженерът Норман Удланд се опитва да измисли прост символ, който при сканиране да се превръща в номер и да служи за идентифициране на даден продукт чрез компютър. Идеята му хрумнала, докато седял на плажа в Маями, мислел за Морзовата азбука и чертаел кръгове в пясъка. Първите баркодове приличали на мишена. Изобретението било патентовано през 1952, но после събирало прах още 20 години, защото скенерите и останалото оборудване, необходимо за използването му, били все още прекалено скъпи.

Едва през 1973 група мениджъри на супермаркети решават, че се нуждаят от някакъв символ, който да може да се сканира, съставят списък с нужните характеристики и възлагат на 14 различни компании да намерят решение.

Проектът-победител е предложен от Джордж Лорър от IBM и представлява правоъгълник, който побира повече кодове на по-малко място от символа на Удланд и за разлика от него не се размазва при отпечатване. Една година по-късно пакетче дъвки Wrigley’s става първия продукт със сканиран баркод.

Всеки ден в света се сканират около 5 млрд. баркодове. Анализ на Price Waterhouse Coopers от 1999 показва, че баркодовете спестяват на супермаркетите по 17 млрд. долара годишно. В Китай всички баркодове започват с осмица, защото тя се произнася като думата „просперитет“ и се смята за щастливо число.

Първите скенери за баркодове били с големината на перални, защото съдържали части, които трябвало да се охлаждат с вода. Днес най-малкият баркод в света е поставен върху пчели – всяка линия от кода е широка една хилядна от инча.

ДЪВКАТА. Дъвченето на дъвка е най-популярният навик в света, който се появява още в древността. Най-старите следи от дъвка са открити в човешки селища във Финландия на възраст 5000 години. Много древни култури използват различни видове дъвки за освежаване на устата и лекарство. Древните гърци дъвчели дъвка от смолата на мастиковото дърво, древните маи - сока от дървото саподила, северноамериканските индианци - смолата от смърчови дървета, а ранните американски заселници правели дъвки от смърч и пчелен восък.

Американският учен и изобретател Томас Адамс е човекът, създал първата съвременна дъвка. Използвайки смолата на мексиканските дървета саподила, той се опитвал да направи играчки, маски, гумени ботуши и велосипедни гуми, но всеки път се провалял. Един ден през 1869 лапнал парче от смолата и вкусът му харесал. После му хрумнало да прибави есенция, а не след дълго отворил първата фабрика за дъвки в света. Днес глобалното производство на дъвки възлиза на 19 млрд. долара.

Всяка година в света се консумират по 100 000 тона дъвки. Турция е страната с най-много производители – 60. Най-много дъвки дъвчат хората в Иран и Саудитска Арабия – съответно 82 и 79% от населението. Едно от обясненията за това е, че магазините често връщат на купувачите дъвки вместо дребно ресто.

---

* Статията е отпечатана в Bulgaria ON AIR THE INFLIGHT MAGAZINE, брой 61 / 2015