Кристалина Георгиева: Световната банка ще стане генератор на знание

Текст КОНСТАНТИН ТОМОВ*

Неочаквано за мнозина Кристалина Георгиева подаде в петък оставка като вицепрезидент на Европейската комисия и обяви, че ще приеме предложения й пост на главен изпълнителен директор в Световната банка. Какво мисли Георгиева за задачите пред банката, за най-належащите проблеми пред Европейския съюз и за нуждите от реформи в ООН - това бяха основните теми на интервюто, което тя даде в края на август за Bulgaria ON AIR THE INFLIGHT MAGAZINE. Препечатваме го със съкращения.

                     Фотография: Ивайло ПЕТРОВ

Г-жо Георгиева, истерията около британския референдум сякаш поутихна, но въпросите си остават. Какъв ефект би имало евентуалното излизане на Обединеното кралство върху общия бюджет на ЕС?

- Тази тема, дори и да не е вече водеща в новинарските емисии, ще бъде с нас много години. Тепърва предстоят преговорите, които да определят какви ще са отношенията между Великобритания и Европейския съюз в бъдеще. Очаквам те да продължат поне две години, може би повече.

Колкото до общия бюджет, на нетна основа средният годишен принос от вноските на Великобритания e в порядъка на 7 милиарда евро - не е малък, разбира се, но не е и сред най-високите.

Последиците можем да групираме в две направления: какво ще стане до решаването на въпроса за бъдещето на Великобритания в ЕС, и какво ще стане след това. Първата част има съвсем лесен отговор: нищо. Докато страната е член на съюза, всички права и задължения на членството си остават. Тоест през следващите поне две години Великобритания ще продължи да плаща месечните си вноски. Какви ще са последствията след преговорите, днес никой не може да отговори.

Още нещо интересно по темата: през август британското министерство на финансите обяви, че до 2020 година ще гарантира участието в наши програми като "Хоризонт 2020", програмата за селското стопанство... Тоест те директно казват: имаме ползи от тези програми. Много съжалявам, че във Великобритания не говориха повече за тези ползи преди референдума.

Неочакваният резултат на Острова явно отрезви евроскептиците в други държави. Във Франция например броят на желаещите провеждането на подобен референдум спадна с почти 20%. Възможни ли са и положителни ефекти от този триумф на популизма, както го определи един водещ икономист?

- Има такива ефекти и те са навсякъде. Гледах наскоро социологически проучвания в Дания и Финландия - две страни, в които евроскептицизмът също е много силен - и там подкрепата за ЕС се повишава с 10 до 12 процентни пункта. Това е разбираемо. Още на 24 юни се събудихме със съзнанието, че това британско решение не е в ничия полза. Заедно ние сме по-силни. Само че разбирането за това дойде много по-ясно едва след референдума.

Но не бива и да си правим илюзии. Този ефект, сякаш сме били облeни със студена вода, няма да продължи завинаги. Трябва сериозно да помислим защо са такива резултатите от референдума. Проблемът не е само във Великобритания. Част от обществото не разбира как и защо се вземат решения на европейско ниво.

Икономиката се развива по-бързо отвсякога и светът се променя по-динамично, а някои групи в обществото се адаптират към тези промени по-добре от други.

Явление, което видяхме и при този вот: младите, образованите, жителите на градовете с по-добри доходи масово гласуваха за оставане в Европейския съюз; по-възрастните, по-малко образованите в селските райони масово гласуваха за излизане. Трябва да мислим как да помогнем на по-малко адаптивните групи в обществото. Защото, нека си го кажем, това се наблюдава и в България.

Основен аргумент на евроскептиците са ширещите се злоупотреби с европейските фондове - нещо добре познато и в България. Какво може да се направи и какво се прави за борба с тези злоупотреби?

- Първо – полагаме мерки да намалим до минимум злоупотребите и да защитим европейския данъкоплатец. С времето тези мерки действително дават много добри резултати. Последните ни данни сочат, че злоупотребите са около 1% от бюджета. Да, това все още е с около 1 процент повече, отколкото трябва да бъде - не бива да допускаме дори едно евро да бъде откраднато или да се хвърли в нещо безсмислено. Но е явно, че работата на колегите дава резултат. Смятаме да позволим и да бъдат съдени на европейско ниво тези, които бъркат в казана с европейския мед. Надявам се да договорим такава институционална рамка през тази или най-късно в началото на следващата година.

Второто нещо, което правим в мандата на тази комисия, е да насочваме парите към най-важните приоритети и да сме сигурни, че резултатите наистина са там.

Европа живя дълго време нашироко.

Комисарите по бюджета преди мен имаха един много странен проблем: как да похарчат парите. До 2012 година имахме повече пари, отколкото проекти, по които да ги изразходваме.

Оставахме с по 500 милиона, милиард, два милиарда излишък. Това за съжаление създаде културата "да похарчим парите, без да мислим много за какво". Сега трябва да променим тази култура. Правим един портал, в който всеки гражданин може да намери информация какво точно финансира европейският бюджет. Можете да го разгледате на смартфона си и сами да станете контрольори по бюджета.

Световната банка назначи за свой старши икономист Пол Ромър, може би най-именития застъпник на идеята за мощта на човешкия капитал, на знанието и иновациите като основни фактори на растежа. Като бивш вицепрезидент на банката смятате ли, че това очертава промяна в цялостната й политика?

- Това е по-скоро продължение на един процес на промяна, който започна още по времето, когато бях там - да се превърне Световната банка в генератор на знание, да не бъде само източник на финансиране на проекти. С този избор процесът ще продължи, като човешкият фактор и иновациите ще придобият още по-голямо значение. Ясно е, че в условията на новата икономика, която изплаши толкова много хора по време на британския референдум, знанията и откритията са много по-важни, отколкото в миналото.

Една от интересните идеи на Пол - може би сте чували - е чрез външна подкрепа в развиващите се страни да бъдат създадени нови градове, в които институциите да бъдат много по-развити, отколкото в останалата част от държавите. Тоест нещо като Хонконг, Шанхай или Сингапур - места, които създават своя собствена микросреда и които се управляват много по- добре от всичко наоколо. Чрез примера и опита си те биха дръпнали напред и други региони в съответните държави.

Отдавна говорите за нуждата от системи за ранно предупреждаване и във финансовия свят. Как биха изглеждали тези системи?

- Много организации вече поставят акцент върху тези системи - ЕЦБ, МВФ, националните правителства...  Всички те вграждат в начина си на управление нови показатели, които им помагат да определят, има ли риск от криза. Някъде тези показатели са по 200 и повече на брой.

Проблемът е, че тези системи се основават на анализ на миналото. Все едно да карате кола и да гледате само в огледалото за обратно виждане.

Трябва да помислим как да добавим към тях нещо, което бих нарекла имунизация срещу риск – т.е. какво да правим, за да се предпазим от опасности в бъдещето.

Подобен инструмент са стрес-тестовете на банките, стига, разбира се, да изпълняваме онова, което научаваме от тях. Ние имаме в България нашия стрес тест, той ни казва в кои банки трябва да се вземат допълнителни мерки за повишаване на капиталовата наличност: в едната - защото изглежда недостатъчна, в други две - за по-голяма сигурност в бъдещето. Сега трябва тези препоръки да бъдат изпълнени на практика. Изобщо трябва да се научим не само да анализираме риска, а да действаме още днес според направените изводи. Днес, а не утре, когато лошото вече се е случило.

Още през 2014 като комисар по хуманитарните кризи предупреждавахте, че ситуацията в Сирия заплашва сигурността на самия Европейски съюз. Представяхте ли си тогава бежанска криза с такива мащаби?

- Тогава казах, че бежанската вълна се превръща в бавно движещо се цунами и ако не предприемем действия, ще дойде и до нас. Да си призная обаче, не си го представях в мащабите, в които се случи. Милион и осемстотин хиляди души миналата година, през тази числата са по-малки, но остават значителни. Ако искаме да се опазим, трябва много по-сериозно, по-предсказуемо да финансираме програми, които помагат на хората да останат там, където са - в Йордания, Турция, Етиопия, Йемен, Кения...

За съжаление нямам причини да бъда оптимист за бъдещето на миграцията: нито на принудителната, предизвиканата от войните и природните бедствия, нито на доброволната. Знаем причините. Бедствията и войните не стихват, и като че ли ни удрят все по-силно. Работих по доклад за хуманитарното финансиране - когато го започвах, хората в нужда по света бяха около 125 милиона. След 6 месеца, когато го завърших, вече бяха 130 милиона. Тези числа ще продължат да растат.

След две десетилетия намеси на великите сили и международните организации положението в Близкия изток е по-лошо отвсякога. Възможен ли е ефективен и бърз план за стабилизиране на региона?

- В Близкия изток проблемите са по-скоро по вътрешни причини, отколкото от външни: просто в някои от тези страни имаме манталитет от IX век и оръжия от XXI век. Това не идва отвън; то е нещо, с което трябва да се справят лидерите от региона и хората, които живеят там. Радикализацията на исляма е проблем, който те трябва да решат. Но е факт, че международната общност до момента не е намерила пътя, по който да играе системно конструктивна роля в Близкия изток.

Няма да е лесно да го намери. Но пък виждаме, че когато нечий проблем се превърне в проблем на всички, ние намираме решение. Два примера: Иран и климатичните изменения. Да се надяваме, че Близкият изток може да стане трети такъв пример.

Наблюдаваме популизъм, несигурност, тероризъм, стагнация. В анкета на списание Slate читателите определиха 2016 като най-лошата година от Втората световна война насам. Реална ли е такава преценка?

- Обяснявам си я с това, че промените се случват все по-бързо и ние не успяваме да се адаптираме със същата скорост – нито на индивидуално, нито на колективно ниво.

Преминаваме от една криза в друга и новото е, че кризите не са любезни и възпитани, не си изчакват реда, а се случват едновременно. Трябва да свикнем с това - да живеем в един толкова бързо движещ се свят.

В някои сфери на дейност това бързо движение е хубаво - новите технологии отварят огромни възможности. Но при всички случаи то изисква приспособяване. Неслучайно младите хора, които растат с динамиката на настоящето и не познават предвидимостта на миналото, гледат по-спокойно от възрастните на нашия свят.

Преди години моят колега от американската агенция за борба с бедствията описа нуждата да бъдем адаптивни така: трябва да се научим да мислим за немислимото. И да сме готови да действаме, когато то се случи.

В тази връзка как виждате ролята на морално поостарели международни организации като ООН? Необходима ли ни е според вас една световна организация от нов тип, по-гъвкава и по-ефективна?

- Краткият отговор е една дума: да. XXI век има нужда от организации, които са приспособени за днес и за утре. По-дългият отговор е от две части. Ние имаме нужда от ООН, дори и такава, каквато е в момента - като възможност нациите да общуват и да решават най-сериозните проблеми за своята сигурност. Но светът се промени толкова много, а Обединените нации - толкова малко, че очевидно там трябва да се стъпи на педала и промяната да се случи по-бързо. Поне в три посоки. Първо, да се настрои ООН да решава новото поколение проблеми. Например как да се справи с групировките, които завоюват цели територии и държави, но нямат интерес да създават легитимни правителства и да преговарят с международните си партньори.

Преди воюващите сваляха правителствата, после слагаха костюмите и отиваха да преговарят в Ню Йорк, Вашингтон, Брюксел, Париж... "Боко Харам", "Ал Шабаб", "Ал Кайда", да не говорим за така наречената Ислямска държава - те нямат подобни намерения.

Те искат да ни избиват, да ни плашат, да променят начина ни на живот. ООН трябва да може да отговори на този променен подход.

Вторият голям проблем пред ООН е, че не може вече всяка задача да се разглежда и решава поотделно. Обединените нации са създадени като група от структури, всяка със собствени задачи и отговорности. Те много трудно си говорят и работят заедно. Сигурност, устойчиво развитие, бедност - това са теми, които трябва да решаваме заедно и едновременно.

Третата голяма реформа, от която ООН има нужда, е свързана с това как организацията да използва капацитета си по-ефективно: хора, пари, структури. Когато в една организация новите приоритети изискват все по-голямо внимание, но старите приоритети не си отиват, трудно можем да говорим за ефективност.

От ваша гледна точка, доколко България успява да води една постоянна политика в европейските структури? Често чуваме критики, че отделните български ведомства нямат съгласуваност помежду си и често защитават различни позиции. От друга страна, създало се е някакво чувство, че ние сме малка държава и от нас нищо не зависи. Но всъщност ние не сме малка държава - в европейски мащаб България е средна държава, 15-а по брой на евродепутатите от общо 28 членки...

- Така е.

Знаете ли, България с времето се учи и все по-добре се ползва от предимствата на европейското си членство. Разбира се, ние сме сред най-новите страни-членки и в първите години това се проявяваше по-явно. Но ситуацията се променя.

България определя себе си като проевропейска държава и действа като такава.

Колкото до използването на финансовия ресурс, прогресът е огромен. Миналата година се класирахме на второ място по скорост на усвояване на европейските средства от предходния програмен период. Казах на нашето правителство: бързайте, по новия програмен период досега всички страни малко изостават, стъпете на педала. И те го правят.

Можем ли да правим повече? Да се надяваме, че с подготовката за ротационното председателство страната ще покаже, че се е научила в още по-голяма степен да се ангажира, да определя и отстоява приоритетите си.

Ако мога да дам един съвет на нашите представители в европейските структури и на правителството, то той е да търсят повече съюзници и да градят съвместни позиции с другите. Защото тогава шансът гласът на България да се чуе е много по-голям. На това по света му казват networking. Трябва да го правим повече.

---

* Интервюто е отпечатано в Bulgaria ON AIR THE INFLIGHT MAGAZINE, брой 74 / 2016