Росен Петров се завръща в ефир с предаването "Операция:История"

Росен Петров се завръща в ефир след 4 години с историческото предаване "Операция: История" по Bulgaria ON AIR от 8 април в 16,30 часа. Какво да очакват зрителите в новия проект на политематичната телевизия - вижте в интервюто му за вестник "24 часа". 

- Връщате се в тв ефира, г-н Петров. Кога и защо? 

- На 8 април, Великден. Телевизията винаги ми липсваше през последните четири години. Всъщност човек осъзнава, че нещо му липсва, едва когато го изгуби. Всеки стига до мъдростите в живота, когато преминава през трудности и грешки. Хубаво е човек да се учи от грешките си, затова е хубаво да знаем и историята. Не само отделните хора, но и цели народи. В това отношение българската история е особено показателна. 

- Вероятно това е едно от обясненията защо ще правите историческо предаване, така ли е? 

- Да, ще се казва “Операция История” и ще се излъчва по “България он ер” всяка неделя от 16,30 ч. Българската история е пълна както с триумфи и победи, така и с много поражения и съдбоносни грешки, за които сме платили с кръв. По данни на статистиката България е загубила около 183 000 човека в петте си войни. Това на фона на 5 милиона население. И колко грубо звучи: статистика. А като си представиш, че зад всяка една цифричка се крие прекъснат живот, нечия любов, майка, загубила сина си. Например моята прабаба по майчина линия - баба ми Сава. Един ден, ако имам дъщеря, задължително ще се казва Савина. Такива са указанията.

- Чии, на баба ви? 

- Не, на майка ми. Това име е предопределено заради прабаба ми Сава. Аз я помня, тя много дълго живя. Омъжва се веднъж преди Балканската война. Мъжът ѝ загива във войната. От него има едно дете. Омъжва се втори път, защото някой трябва да гледа децата, навремето на село е било така. Вторият ѝ мъж загива в Първата световна война в Македония. Той е бил в Софийската пехотна дивизия, защото е от село Бракьовци в Софийска околия и е част от Драгоманския полк. Участвал е и на румънския фронт в Добруджа, а в Македония загива. Прабаба ми оттогава, 1917 г., е във вдовство. Живя до 1977 г. Имах двама дядовци - Дано и Благой, от различни бащи бяха, но страшно се обичаха. Прабаба ми има още едно дете - син, разстрелян през 1942 г., защото изкарвал оръжия от казармата. Офицерите го разстреляли. После дори е ексхумиран, защото е разстрелян без съд и присъда. Тя отказа да взема народна пенсия. Това съм го запомнил, защото беше казала: “Аз пари от кръвта на детето си не ща.”

- Как влияе подобна истинска история върху живота на човека? 

- Ние не си знаем родовата история. Ако всеки българин се вгледа в своята, ще разбере, че тя е пълна с много мъка, типично балканска. Колкото и да съм почитател на военната история и военните победи, винаги съм знаел какво се крие зад това. Това не е само героизмът, не е само блясъкът на ордените, победните маршове. Това е страшна мъка, която само още повече увеличава подвига на тези хора. До ден днешен не мога да си отговоря на простичкия въпрос те пред какво са били изправени, пред какви предизвикателства. Представи си една млада държава с едни селски момчета и почва Балканската война. Изправят се срещу огромна империя - Османската империя е почвала от Одринско и е стигала до Багдад, Сирия, Израел, Ирак, Саудитска Арабия, всичко е било в нея. Представи си сега пред държавата като общество каква задача е стояла - да обединим всички българи в една държава А пред нас е непревземаемата Одринска крепост, телени ролове, могъща армия, защото турската армия е една от най-храбрите на Балканите. Въпреки това са тръгвали и държавата по някакъв начин се е справяла. Днес се занимаваме с някакви дребни задачи, с дупките по пътищата, да речем, и не можем да ги решим. А навремето са решавали големи задачи. 

- Навремето сигурно също са имали своето дребнотемие. Но и днес у нас се решават важни въпроси и слава богу, без война. Сега сме по средата на европредседателството, в което се разглеждат подобни големи задачи - пак международни и пак свързани с Балканите. 

- Европредседателството и важните проекти са едно, но съвсем друго е да се опиташ да вдигнеш половин милион народ да тръгне в атака на щик. Като говорят за съвременните строежи, по време на Първата световна война при Дойран на ръка нашите войници са изкопали сигурно 5 пъти софийското метро, такива бункери е имало по времето на ген. Вазов - дълбоки, ешелонирани, в земята. Говоря за това, че когато нацията има такива свръхзадачи, тя се е впрягала. За мен това е била свръхзадачата на България тогава и това е бил нашият пик в амбициите ни да станем някакъв значим геополитически фактор. След това следва крахът, поражението, веднага се разделяме на леви и десни, почва противоборство между двата елита, те се самоунищожават един друг и практически омразата, крушението на националния идеал ни кара като че ли българинът да мрази най-много българина. От целите Балкани, този националистически регион, ние сме най- малките националисти и най-доброжелателни. 

Цялото интервю четете в "24 часа"