Георги Лозанов: Таблоидната журналистика и туитър-политиците – защо не се вземат?

Вестник "24 часа" редовно публикува анализи по теми от "Необичайните заподозрени" с Георги Лозанов по Bulgaria ON AIR . Какво сподели той в последното издание на предаването - вижте в коментара. 

Два проблема бяха заложени още в началото на прехода при медийното отразяване на изборите, които предварително намаляваха значението на журналистиката, обезсилваха я. Бяха нещо като тенекиени кутии, завързани за опашката й, чието дрънчене пречи да се чуе гласът й. Особено, ако той се опитва да звучи смислено.

Първият е договарянето под различни нормативни форми между самите политици как точно – до минути и секунди, да бъдат отразявани от медииите. Важно е те да се разберат, а журналистите да са максимално изключени от комуникацията им с аудиторията. В най-добрия случай да са превърнати в конферансиета.

Това е голяма и скъпо струваща им илюзия – че посланията им могат сами, без журналистиката като професионален посредник, да стигнат до адресата си, че в демократична медийна среда можеш да говориш пряко на народа си като партизанин от балкончето на кметството на 9 септември 1944.

В началото резултатът беше откровена гротеска: по избори изникваха неизвестно откъде десетки странни персони, подбрани сякаш за масовка във филм на Фелини, които бяха регистрирали партии, единствено за да имат своите 5 минути медийна слава. И това нямаше да е кой знае какъв проблем, ако и сериозните политици не правеха своите изявления между "сезонните" и редом с тях. Така новият политически елит още с появата си в ефира губеше тежест, оставяше общо чувство за несъстоятелност, за лош любителски театър, който има за цел да баламоса публиката. И въпреки иначе мощните противопоставяния в електората, започваше да си пробива път мнението, че "и едните, и другите са маскари". Днес, разбира се, ги няма онези герои от политическия фолклор на първите седем години на демокрацията ни, но желанието на кандидатите по време на предизборна кампания да вдигнат "на трупчета" журналистиката и да използват медиата за кметско балконче си стои. Не виждам и респектът към партийните кадри да се е повишил.

Втората тенекия, вързана на опашката на журналистиката, бяха преспокференциите в НДК в нощта след изборите, които набавяха основния материал за коментар на резултатите. Това си беше специално организирана ситуация на постистина, според модния днес термин – на пренебрежение на фактите заради лични мнения и колективни емоции. Политиците едни след други влизаха в нещо като в къща на "Биг Брадър", където можеш да ги накараш да изрекат неща, които не мислят и да се ангажират с прогнози, за които е прекалено рано. А журналистите бяха в ролята на "словесни папараци", които дебнат случайно изпуснати закани и общения.

Така ставаше, първо защото страстите бяха твърде разгорещени – победителите са в еуфория, загубилите са ядосани. Второ, защото политическото говорене се смесваше с различни количества алкохол, изпит на задължителния за случая партиен купон. Трето, защото след месец и повече обкаляне из страната, агитация, машинации, сметки и треперене, финалната умора си казваше думата. Четвърто, защото течеше флирт между победителите и журналистите, които веднага искат да тръгнат след тях. Пето, защото журналистите имаха общо взето само две възможности – или да повтарят със свои думи едни и същи въпроси (около три-четири), или да се правят на интересни като се реплекират помежду си или хвърлят ябълки. Шесто, защото фактически пресконференции нямаше – в тъй наречения международен пресцентър в НДК журналистите бяха малцинство, заобиколени от търговци на влияние, нетърпелива партийна клиентела и зяпачи.

В такива условия няма как да се произведат „истински новини”, а и те в малките часове едва ли интересуват някого. Търсят се главно сензации, т.е. паралелни сюжети, родени "на място", които изместват основният. Този, който само след месец ще определя живота на нацията. Среднощните пресконференции бяха реверанс на политиците към таблоидната журналистика и дори представителите на сериозната не бяха в състояние да променят тона. А зрителите, колкото по-дълго ги гледат, толкова повече на сутринта отиват на работа с тежък махмурлук, нищо че може въобще да не са пили.

Целият коментар вижте тук.