Украйна – отворената рана между Изтока и Запада

С протести започна промяната в Украйна. Демонстрациите в центъра на Киев през миналата зима не просто промениха бившата съветска република, но и отвориха уж зарастналата рана между Изтока и Запада. Събитията на Евромайдана и последиците - в обзора на международния редактор Лъчезар Вълев:

Близо десет години след Оранжевата революция от ноември 2004г. украинците отново излязоха на улицата с искане за повече свобода, демокрация и независимост от Русия. Някои определят географското и политическо разположение на Украйна между Изтока и Запада като нещастие и трагедия за страната. Други обаче виждат в това страхотен шанс. Проклятие или възможност след зимата на 2013г.-2014 г. Украйна вече не е същата. Разкъсвана и ухажвана от Изток и от Запад, през 2014г. страната потъна в недоволство, сблъсъци и размирици. Демонстрациите стават символ на проевроепейския път на Киев и поставят на ново ниво отношенията между Москва и Запада.

Искрата, запалила украинското недоволство, пламва заради подготвяния от президента Виктор Янукович завой на Изток в посока Москва. Броени дни преди срещата във Вилнюс на Европейския съюз за Източното партньорство с бившите съветски републики, правителството на премиера Микола Азаров внезапно обявява, че Украйна замразява подготвеното за подписване Споразумение за интеграция с Брюксел и ще търси по-близки отношения с Русия. Така вечерта на 21 ноември 2013г. на "Майдан Незалежности" или площад Независимост в центъра на Киев се събират на протест няколко десетки души. Хората постепенно се увеличават като към 22 часа те вече са над 1500. Мнозина носят топли дрехи и завивки, твърдо решени да не си тръгват. Организирани през социалните мрежи започват да пристигат журналисти, обществени дейци, опозиционни политици и депутати. Основният лозунг е „Украйна е Европа”, веят се европейски и украински знамена.

Напрежението на започналите мирно протести постепенно ескалира. Появата на все повече млади мъже, използващи все по-ясно националистическа реторика, е бързо използвано от Кремъл, за да окачестви демонстрациите като фашистки, дирижирани и платени от Запада. Сблъсъците между силите за борба с безредиците Беркут и протестиращите стават все по-тежки. Демонстрантите, вече оборудвани с щитове, каски и бухалки превземат правителствени сгради. Площад Независимост в центъра на Киев, наричан Евромайдан, става отбранителна линия и независима територия за вдигналите се на бунт украинци. Майданът ражда своите опозиционни лидери, които по-късно стават част от подкрепената от Запада нова власт в страната. Най-изявените сред тях са боксьорът Виталий Кличко, лидерът на партия „Отечество” Арсений Яценюк и националистът Олег Тягнибок, председател на опозиционната формация „Свобода”. Исканията на Майдана постепенно стават политически – оставка на президента Виктор Янукович, връщане на старата конституция и асоцииране с ЕС.

Протестите достигат своята кулминационна точка в средата на февруари като нощта на 17-ти срещу 18-ти е белязана от най-тежките сблъсъци. Само за два дни при кървавите стълкновения между силите на реда и протестиращите загиват над 80 души. Три дни по-късно Виктор Янукович и опозиционните лидери се договарят за провеждане на предсрочни президентски избори, формиране на правителство на националното единство и връщане на конституцията от 2004 г. Договореностите са лично обявени от Янукович след продължили цяла нощ преговори с опозицията и външните министри на Франция, Германия и Полша.

Кървавите сблъсъци в средата на февруари и последвалото бягство на Янукович и редица висши държавни чиновници в Русия с помощта на руската армия бележат най-критичната фаза от съществуването на Украйна като независима държава от 1991г. насам.

След отказа му да се оттегли доброволно от президентския пост протестиращите щурмуват луксозния дворец на Янукович в покрайнините на Киев. От показаните кадри става ясно, че държавният глава е живял охолно, подобно на древногръцкия цар Мидас. В президентския дворец той разполага с частен зоопарк, огромно езеро, пищно украсени зали, мраморни подове, басейн със златни рибки, огромен автопарк и дори златна тоалетна.

Всичко това остава горчив вкус на обида сред протестиращите и въпреки постигнатите договорености за нови избори и споразумение за асоцииране на Киев с Европейският съюз, протестите продължават. Идеята на демонстрациите е да бъде поддържан натискът върху правителството, за да бъде отхвърлена изцяло тежката ръка на Кремъл върху страната.

Продължаващото недоволство в Киев и някой от големите градове на страната на запад довежда до ответна реакция. В края на февруари проруски милиции окупират седалището на правителството в Крим, а на 16 март е организиран референдум за присъединяването на полуострова към Руската федерация. 95 на сто от гласувалите подкрепят присъединяването към Русия. През април същият сценарий се повтаря и в източната част на Украйна. Проруски сепаратисти завземат административните сгради в Донецк и Луганск, установяват независими републики, а по-късно дори провеждат собствени избори. В размирните райони настъпва украинска войска. Сраженията продължават и до днес въпреки договореното на 5 септември в Минск примирие, като жертвите на конфликта са над 4 хил. души.

Новата украинска революция връща страната в проевропейските релси, но прокарва дълбока разделителна политическа и идейна бразда между западната и източната част на страната. Новоизбраният в края на май президент Петро Порошенко печели вота с обещанието да сложи край на войната и да върне мира и единството на страната.  48-годишният милиардер, натрупал състояние от бизнес със сладкарски изделия, обещава да задълбочи връзките с Европейския съюз и да постигне безвизов режим за украинците още през първата година на мандата си. Седем месеца по-късно обаче Украйна продължава да е разделена. Година след началото на протестите на Майдана, жителите на Киев полагат цветя и палят свещи на мястото, откъдето започна всичко. Името на площада напомня за платената с кръвта на украинците независимост, но въпросът за единството на страната все още остава нерешен за бъдещето.