Възходите и паденията на църквата ни: Кои са българските екзарси?

Българската православна църква се възстановява през 1872 година. Оттогава църквата изминава един дълъг път, осеян с предизвикателствата на бурния ХХ век.

За пръв предводител на Българската екзархия през 1872 г. е избран Видинският митрополит Антим I - виден общественик, останал в историята като борец за независимостта на Българската църква и за засилване на нейната роля като обединител на народа. Атанас Чалъков се ражда през 1816 г. Замонашва се в Хилендарския манастир, където приема името Антим.

Бъдещият екзарх има голяма заслуга в построяването на храма "Св. Стефан" в столицата на Империята. Като глава на църквата, работи активно за присъединяването на епархиите в Македония и Одринска Тракия. След кървавото потушаване на Априлското въстание, екзархът подпомага пострадалите и информира за турските зверства световната общественост.

Заради тази дейност, турските власти го отстраняват от длъжност и пращат на заточение в Анкара. След Освобождението Антим I се завръща в България, като поема управлението на Видинската епархия. Председател е на Учредителното и първото Велико народно събрание. Умира през 1888 г. във Видин. Остава запомнен с думите: "Ще бъда блажен, ако с моята саможертва възкръсне България за нов свободен живот".

След заточението на Антим I за български екзарх е избран Йосиф. Светското му име е Лазар Йовчев. Ражда се през 1840 година в Калофер, където получава началното си образование при даскал Ботьо Петков. Довърша своето отлично учение в Цариград и в Сорбоната. Изпълнението на длъжността секретар-писар на смесения екзархийски съвет го подтиква да се отдаде на духовния живот.

На 23 септември 1872 г. се замонашва и приема името Йосиф. Без да има духовно образование, новоръкоположеният монах за по-малко от 3 месеца е вече протосингел на Екзархията с архимандритско достойнство. А през 1877 г. e избран за втория български екзарх. Докрая на живота си Екзарх Йосиф работи неуморно за обединението на българите в рамките на църквата. Насърчава развитието на образованието и културата сред народа както в страната, така и в големи части от Македония и Тракия.

Умира на 20 юни 1915 г. след тежко боледуване. Малко преди смъртта си с горчивина споделя: "Нашата земя, нашата Македония ние не ще добием никога, никога! Ние ще останем като евреите, които чакат своя Месия… Мен остава само да умра".

Третият български екзарх е духовникът Стефан. Той е роден под имената Стоян Шоков през 1878 г. в с. Широка лъка, Девинско. Получава образованието си в Самоковското богословско училище и в Киевската духовна академия. През 1907 г. екзарх Йосиф го повиква в Цариград, където става учител в Цариградската духовна семинария.

А през октомври 1910 г. в българския храм "Св. Стефан" е постриган в монашество с името Стефан. По-късно става и личен секретар на екзарх Йосиф. По време на Първата световна война изпълнява дипломатически мисии на българските правителства.

Една от големите му заслуги като висш духовник е вдигането на схизмата от Цариградската патриаршия, наложена още при създаването на Българската екзархия. Активно участва в спасяването на българските евреи от преследванията на нацизма през 1943 г.

В началото на 1945 г. е избран за български екзарх. Бива свален от длъжност през 1948 г. с правителствено решение поради отрицателното му отношение към властта. Екзарх Стефан е интерниран в село Баня, Пловдивско, където под принудителен домашен арест живее до смъртта си на 14 май 1957 година.

Вижте повече в репортажа на Дейвид Караиванов.