Тероризмът - възможно ли е рационално обяснение?

Трагедията в Манчестър от тази седмица, беше наречена, разбира се, поредния терористичен удар. Определенията „пореден”, освен че предполага неясна свързаност на ударите помежду им, издава примирение.
Поредицата се брои от 11 септември 2001 година, когато бяха срутени двете кули на Търговския център в Ню Йорк и включва и десетките последвали атаки в Европа. В началото имаше воля да се разбере какво се случва, да се открият корените на надигащия се тероризъм в глобален план, заговори се за Трета световна война. Опитите обаче врагът да бъде идентифициран и наказан с ответни военни действия само увеличи усещането за хаос и опасност и предизвика бежанска вълна, която на свой ред породи трагедии и заплахи.
Днес вече за терористичните удари (дали всички са такива е отделен въпрос) никой не смее да говори „на едро”, реакциите се свеждат до декларации, които ги осъждат, до човешка солидарност и международни помощи. Мисленето за причините катастрофира. Но и по-лошо от това...
Стигна се дотам, че либералната демокрация, като не успя по друг начин да обясни насилието срещу себе си, го обясни със себе си. Съгласи се, че сама си е виновна, защото е спазвала човешките права, защото е проявявала толерантност към малцинствата, защото е приемала търсещите убежище...
Нищо, че поредният терористичен удар е във Великобритания, след като гласува за излизането си от Евпопейския съюз, който се сочи за политическото лице на виновната либерална демокраия. Нищо, че далеч не бяха пощадени Турция или Русия, режимите в които пък ни най-малко не са такова лице.

Оказа се, че от онова, което тероризмът не може да ни отнеме, сме готови сами да се лишим. Политическите привърженици на подобна саморазправа от години нарастват. Вярно, по-бавно, отколкото се надяваха. Един от тях у нас оглави и Националния съвет за сътрудничество по етническите и интеграционните въпроси – вицепремиерът Валери Симеонов. Случаят е точно лисица в кокошарник, защото той отдавна настоява в различни роли, но с една и съща националистична риторика, че България трябва да е за българите. И лесно можем да си представим как при следващото преброяване под негова опека ще стане така, като малцинствата – къде с агитация, къде с принуда – се стопяват. Интеграция с молив и гума в ръка.

Колкото повече спорим с изказването на Путин от тази седмица, че азбуката му е дошла от македонската земя, толкова повече влизаме в капана на двупосочното му пренебрежение – и към България, чиято историческа роля въобще не си направи труда да спомене, и към Македония, която сведе до географски ареал – все едно, че буквите като тикви растат от земята.
Русията е важната, другите са подгласници, които трябва да се борят за одобрението й. Въобще, усложни им живота на путинистите у нас, които искат да минат за националисти.
Именно политическите злоупотреби с кирилицата са опасни за нейното бъдеще, а не това, че младите си пишат SMS на латиница, както се опита да ни стресне „Жанет 45” с издаването на „Под игото” на шльокавица. За да се съхрани един език, не е достатъчно да се използва, въпросът е какво се казва на него. Така че съдбата на българския е в ръцете на писателите, на мислителите, на интелектуалците...
В този смисъл опитите, все по-успешни за съжаление, младите да бъдат отказани от хуминитарното знание, защото не може да им гарантира успешна кариера, са посегателство върху езика и културата ни. Включително и върху шанса да разберем как да се противопоставим на насилието.

* Коментар на Георги Лозанов.