Нови надежди в дясно

В неспиращите обсъждания на изборите след изборите се наложи мнението, че те бяха спечелени от ГЕРБ в последната седмица, заради изказването на Корнелия Нинова, че „Демокрацията ни отне много”. То изигра ролята на „черен лебед” – от тези, които се появяват изневиделица и обръщат вота. Каквато беше, да речем, Костинбродската афера, но с обратен знак на влияние.
Оплакването на Нинова, че изказването й било извадено от контекста си, нямаше как да й помогне, защото каквото и да е казала след него, то вече е издало реставрационния характер на мисленето й – големите блага са били през социализма, а после сме ги загубили. Тя обича да говори за самочувствието на българина, но дори за избирателя на БСП то се крепи днес на това, че все пак сме демократична държава в ЕС, а не че сме живели 45 години в комунистически режим.
Въпреки този обрат обаче, трудно може да се прекъсне тенденцията БСП да се приближава към властта. И тя, разбира се, не се дължи на някакви новопридобити качества на столетницата, а й „падна от небето”, заради на проблемите пред либералната демокрация напоследък, избора на Тръмп и пр. И това се проявява в разположението на силите в парламента, което остави шанса за съставяне на правителство в ръцете на националистите. А те у нас винаги са били в идеологическо родство със социалистите под лозунга „Да живее народът!” или са направо прокремълски ориентирани.
Още по-непоносимо от гледна точка на волята на избирателите би било правителство на ГЕРБ и БСП, защото много от тях гласуваха за ГЕРБ именно за да спрат БСП от властта. Предложението за подобен чудовищен политически кентавър, както може да се предположи, дойде пак от националистите.
Що се отнася до „малките десни” те са по опасни за големите партии, когато са извън парламента – да си припомним 2013-а, защото така остават политически непредставени около 300 000 души, повечето активни, образовани, със собствено мнение и способност за гражданска съпротива. Достатъчно е властта на направи мобилизиращ ги гаф, за да се изпълнят жълтите павета с протестиращи. А състоянието й според следизборните хипотези ще е такова, че той изглежда почти неизбежен.

Изборите съсредоточиха цялото обществено внимание и други важни сюжети остават извън него. Например тече конкурс за директор на НИМ, в който настоящият – Божидар Димитров, независимо от пенсионната му възраст, се конкурира общо взето със себе си. Но кадровият въпрос е по-маловажният, по-важният е какъв музей – като отношение към миналото и като комуникация в настоящето, ни трябва и какъв имаме, отговаря ли на съвременните критерии, прави ли политически внушения и т.н.. За да бъде аргументиран изборът на директор, е необходим такъв експертен дебат. Отдавна е необходим, защото той има твърде малко общо с медийните фойерверки на Димитров.

На тези избори окончателно беше отменен „журналистическият бал” в следизборната нощ. Нямаше ги пресконференциите на спечелили и загубили до разсъмване в НДК, на които представителите на медиите, ако не хвърляха ябълки, се надпреварваха да задават едни и същи въпроси. Бяха преместени в БТА, но там пък не дойде нито една политическа сила.
Това хубаво ли е, или лошо? Мисля, че е хубаво, защото тези пресконференции по замисъла си произвеждаха постистина. Превръщаха се в лов на непремислени фрази, изтървани под влияние на разгорещени емоции и умора на политиците и в шанс за някои журналисти веднага да тръгнат след победителите. Въобще, тук поговорката „Утрото е по-мъдро от вечерта” важи с пълна сила.