Има ли риск от разпадане на Македония

Има голям риск Македония да се разпадне. Това коментира журналистът Бойко Василев в предаването „Необичайните заподозрени“ с Георги Лозанов. Василев обясни, че може да се стигне до ситуацията от 2001г. когато етническите албанци от Армията за национално освобождение нападнаха силите за сигурност на Македония. „Това беше война, въоръжен конфликт, в който едните не можеха да живеят с другите. Това беше предотвратено с намесата на света, Европа и притеснените македонци. Сега обаче веят други ветрове“, коментира Василев.  

Журналистът обясни, че идеята за Македония като суверенна и независима държава е създадена от български патриоти и то няколко пъти.

„Първият път е когато Вътрешно македоно-одринската организация разбира, че присъединяването към България е невъзможно. И за да се запази мнозинствения български елемент, тя трябва да бъде независима“, обясни Бойко Василев.  

Следващият процес е по време на българското управление или т.н от македонците „българска окупация“. Тогава представителите на централните български македонски фамилии пишат до Цар Борис III. 

„За България – българският национален  интерес налага независима,  суверенна, единна  свободна и демократична Македония“, смята Бойко Василев.   

„Толкова сме се вгледали в това което става у нас,  че външният свят ни се струва  незначителен  и дори ни се струва леко  престъпно ако някой задълбае във външния проблем“, коментира още Василев.  

Журналистът коментира, че е бил грешен ход албанските партии в Македония да се съберат в Тирана и заедно с албанския премиер и министър на външните работи да обсъдят техните предложения за втори език в Македония, промяна на Конституцията и символите на страната.

„Руският фактор е ситуитивен. Той играе в полза на статуквото и Груевски“, коментира Бойко  Василев.

 Още във видеото.

И тази седмица се усети склонността ни да надценяваме вътрешно-политическите си проблеми и да пренебрегваме международните. Дори когато са толкова близо до нас, колкото е Македония и са толкова тежки, колкото е политическата криза там.
Все по-откровено се говори, че държавата може да не успее да запази целостта си. И сякаш не са достатъчни са и собствените й противоречия, които, свидетели сме, лесно водят до страдания и кръв, ами към тях се прибавя и рискът Македония да се превърне във втора Украйна. Да се окаже „гореща точка” на сблъсъка между Запада и Русия.
Русия под претекста, че брани суверенитета на страната, да се опитва да я отклони от ЕС и НАТО и да я включи в православната дъга, която е все по-малко православна и все повече политическа и икономическа.
А Западът в защита на демократичните права на гражданите да стимулира етническите претенции на албанците и интересите на Албания, за която съвсем не може да се твърди, че е „люлка на демокрацията”.
А ако на някого пък тук му се привиждат исторически ползи от разпадането на Македония, значи е жертва на трапезно-патриотарски махмурлук. Не дай Боже, ако това се случи, единството, което ще получим е още една криза, дошла през границата и далеч по-драматична от собствените ни.

Тази седмица социологическо изследване показа, че БСП води с малко пред ГЕРБ. Предишната или по-предишната беше обратното. Предполагам, че до края на кампанията резултатът ще продължи да търпи промени.
Не се съмнявам в коректността на изследванията, макар тя да има своите разпалени критици, съмнявам се обаче в предизборната им полза. Защото те неизбежно се превръщат в инструмент, с който манипулираме сами себе си. След като с отговорите си дадем преднина на някого, обикновено самата преднина после подтиква колебаещите се да решат да гласуват за него. Получава се електорално перпетуум мобиле, който работи на принципа колкото повече, толкова повече. Големите партии стават по-големи, а малките и новите падат зад борда.
Освен ако не стане чудо, но пък него социология не го лови.

Тази седмица беше 8 март – празникът, който през последните десетилетия стана известен с това, че не знаем какво да правим с него. Да го празнуваме или да не го празнуваме? Той на отминалото време на соца ли принадлежи или на жените, които принадлежат на всяко време? Израз на уважение ли към тях или ги обижда, защото превръща биологичния им пол в социална характеристика? Има ли собствено женски права и на какво основание в демократичните общества трябва да бъдат отделяни от човешките? Подобно разделение в крайна сметка не провокира ли мачизъм в отношението към жената? И т.н.
Въпросите около празника обаче не отменят празника, защото кой е казал, че той трябва да е само лозунги, алкохол и ламени рокли. Да си задаваш въпроси е празник за мисълта.
Впрочем, подобна работа върши и 3 март.

Няма как тази седмица да не споменем и прогонването от страна на местни патриоти на отец Паоло Кортези, заради опита му да приюти сирийско семейство бежанци в Белене. Освен с непосредствената си агресивност, актът е плашещ и като моментна снимка на колективните нагласи. Тя показва, че ксенофобският национализъм вече се е превърна в неофициална идеология на масовия българин и води битка не с друго, не с ислямския фундаментализъм, да речем, а с европейските християнски ценности.
Прогонването на свещеника символизира прогонването от нашите земи на тази Европа, от която очакваме през последните 10 години да ни приеме като част от себе си.
Значение в случая, освен че отец Кортези не е българин, а италианец, навярно има и факта, че се ангажира с построяването на остров Персин на Мемориален парк в памет на политзатворниците през комунизма. Защото национализмът и комунизмът, независимо от някои външни разлики, винаги са готови да си подадат ръка в потъпкването на човешките права.