Дебатите за дебата

През тази седмица лидерският телевизионен дебат се състоя преди да се състои. Защото той у нас се изразява главно в разправиите около него – дали да се състои, къде да се състои, при какви условия да се състои, кой го е страх да се състои, кой е виновен, че не се е състоял… Лидерите, каквото и да твърдят, гледат да се измъкнат от пряк сблъсък на екрана.
Така е, първо защото ще си види с „просто око”, че политическото говорене отдавна няма какво да каже. Че с изключение на отделни периферни гласове, които масовият избирател не чува, разчита преди всичко на клишета и симетрични нападки. Ти си лошият! Не, ти си лошият!
И второ, дебатите издайнически показват, че опонентите, вън от нюансите, говорят едно и също. Топъл пример са Радев и Цачева. Загубили са се не просто разликите между политическите идентичности, а и те самите. Стигнахме дотам да приемаме за нормално в българската политика, че в нея вече нямало дори ляво и дясно.
В политика без отчетливи политически противопоставяния, обаче, решаващи са задкулисните договорки, компроматите и контролираният вот.
В конкретния случай, ако до края на кампанията лидерският дебат така и не се състои, победител ще е Бойко Борисов. Защото, когато говоренето е сходно, по условие губещ е този, който последен е бил на власт.

Дори за граждански чувствителното ухо има нещо деморализиращо в новината, че в Турция заявките за гласуване на нашите парламентарни избори са се удвоили. Не, че е приемливо мнението за ограничаване на правата на българските граждани там. Още по-малко въобще на българските граждани по света. Напротив, именно те носят демократична надежда за страната, тъй като вотът им е извън местните зависимости от купуването на гласове, клиентелизма, етническите и националистическите манипулации.
България извън България е шанс в България да се увеличи тежестта на неконтролирания вот.
Начинът, по който се осъществява гласуването в Турция обаче – и на място, и с автобуси, създава повече, откъдето и да било, предпоставки за контролиран вот. За някой друг, който избира вместо българските турци. В медиите даже откровено се обсъжда кой точно ще е този друг. Борбата е основно между две партии.

Трети март пак стана повод за традиционните употреби на миналото – и с превръщането на саможертвата на предците ни в исторически кич, и с пренебрегването й в прослава на вечната освободителка Русия.
Миналото ни отдавна е превзето от политиците, преди всичко от националисти и гравитиращи около тях назидателни патетици, впрегнато е да им върши работа с днешна дата – да печели гласове, да заклеймява неудобните като родоотстъпници, да превръща различните във враг. Където не му стигат силите, му се помага с донамисляне и дострояване.
В този смисъл, опазването на историческото ни наследство започва от опазването му от търговците на история.

Новината за излизането на новия хумористичен вестник „Прас-Прес” беше съпътствана от втора – мистериозното му изчезване от будките. Общественият ефект от невъзпитаните карикатури на Христо Комарницки, Чавдар Николов, Алла и Чавдар Георгиеви се видя по това, че не ги видяхме. Тези, които се чувстват засегнати от тях, са готови да си навлекат гнева на аудиторията, че са възпрепятствали разпространението на вестника само и само той да не стигне до нея. Което естествено ще удвои ефекта му, когато неизбежно стигне – през Интернет или дори просто като мълва.

Край другото, „Прас-прес” – и с мишените си, и с позицията си, и с маниера си на протест, може да се чете като далечно продължение на протестите от 2013-а в София.