Да си имаме уважението! - Калин Манолов

България трябва има свой глас в НАТО – каза в началото на тази седмица руският посланик Исаков. В допълнение Волен Сидеров поиска България да проведе референдум за НАТО, Първанов настоя парламентът да приеме декларация, в която да се обяви против всякакви форми на военна намеса на трети страни в събитията в Черноморския регион, включително чрез доставка на оръжия и други смъртоносни средства. БСП изкова зашеметяващия лозунг: „Винаги в Европа, но никога срещу Русия“, а Велизар Енчев се закани да основе българската СИРИЗА. 

 „Атака“-та е масирана. Всъщност от гледна точка на Кремъл може би не е атака, тъй като там още ни възприемат като „близка чужбина“. Независимо от евроатлантическите ни заклинания, Русия все още смята България за своя губерния. И нищо чудно – непрекъснато й даваме поводи за това. Следователно пренаписването на правилата, регулиращи отношенията между двете страни, е  първостепенен политически приоритет на управляващата коалиция. Във външен план - защото така България ще докаже на света, че европейският й избор е окончателен. Във вътрешно-политически  - защото ще е важна фаза от доста занемарената борба на десните с комунизма, който в българския случай се идентифицира най-вече с Москва.

 Ставайки преди единадесет години членове на НАТО и преди осем – на ЕС, казахме „за” какво сме. Но не казахме „против” кого сме. Още през 1997 СДС трябваше да заяви категорично, че изборът „за” Европа означава  избор „против” Русия. И трябваше да обясни това „против” не с русофилия или русофобия, а с националния интерес. Интересът да се излезе от тоталната енергийна зависимост от Москва, интересът да не се допуска трафик на тоталитаризъм, коруптивен бизнес и организирана престъпност от Москва към София.

 СДС не го направи. Не го направи след него и НДСВ, не го направи първото правителство на ГЕРБ, още не го е направило и сегашното правителство, в което ГЕРБ е старши коалиционен партньор. Дали защото руското лоби в тези  десноцентристки партии е толкова влиятелно, че лидерите им не се чувстват достатъчно силни да тръгнат директно срещу него? Или пък ги спира наследството, оставено в отношенията с Русия както от ортодоксалните комунисти до 1989, така и от техните наследници, упражнявали властта в България след това?

Мълчанието по тези въпроси е доказателство, че  европейският и евроатлантически избор на България е формален. Толкова формален, че преди 9 години руският посланик в ЕС Владимир Чижов ни обяви за троянски кон на страната си в съюза, а тази седмица руският посланик в София Юрий Исаков ни предложи да имаме свой, разбирай, руски глас в НАТО. „Извън негативния смисъл на думата“, както каза през 2006-та Чижов. Пак извън него, през 1996 година Елцин предложи на България да се присъедини към съюза Русия-Беларус. Руско „чувство за хумор“...

 Една суверенна страна трябва да реагира на подобни „шегички“ с остри дипломатически ноти. Дали и как ще поддържа крехките баланси в управляващата коалиция, може да е вътрешнопартийна работа на Борисов. Но това върху какви основи гради правителството външната си политика, е работа на всички български граждани. Те трябва да знаят дали вледенените ни отношения с Русия са следствие от предишни политики, или са „заслуга” на сегашното правителство. Трябва да знаят какво е искала от нас Москва и защо не сме й го дали. Или обратното.

Правителството само ще спечели, ако заговори открито за отношенията ни с Русия. Защото е публична тайна, че всички български  правителства след 1989 г. водеха проруска политика. Всички с изключение на първия кабинет на СДС през 1992 г., който затова и бе свален с активната помощ на Москва и на агентите й в България. Масовият слугинаж - със сигурност добре заплатен - няма как да накара Русия да възприеме България като равноправен партньор. Москва обръща гневен поглед към София, само когато тя се осмели да й откаже нещо - например контрол върху газопреносната си система или коридор за нарушаващите споразуменията с НАТО руски самолети, или строеж на безмсилена атомна централа или газопорвод. Русия продължава да се отнася по този начин с България и сега, и двете посланически предложения го доказват. За да надмогне имперския си манталитет спрямо България, Кремъл трябва да бъде принуден. А това никога не е било по-лесно: просто трябва да спазваме европейските и евроатлантическите си анжгажименти. България не може да има „свой глас“, различен от общите позиции на НАТО и Европейския съюз, дори някои от страните-членки -  например Гърция след 25 януари 2015 г. и евентуално Испания след изборите по-късно тази година - да се опитват да правят това.

Към Гърция и Испания, Кремъл със сигурност мечтае да добави и България, и Италия, и Португалия, за да обави „голям политически шлем“ в южната периферия на НАТО и ЕС. Но един Циглесияс – остроумна кръстоска между фамилиите на лидера на СИРИЗА Алексис Ципрас и на Подемос Публо Иглесияс – стига на Европа. Ако има втори, ЕС ще трябва да се прекръсти на ЕСССР.

Русия обаче няма да започне да уважава България, без лобито й тук да бъде неутрализирано. Битката с това дълбоко ешалонирано лоби ще е тежка, и управляващите ще се нуждаят от силна обществена подкрепа, за да я спечелят. Подкрепата може да дойде единствено от българската средна класа. В името на голямата цел - урегулиране отношенията с Русия - тези умни и инициативни хора, чиито интереси всички управляващи досега систематично пренебрегваха, може би ще забравят и клиентелизма, и корупцията, и некадърността на политическия елит, които ги отвратиха и от политиката като цяло, и от политическите партии в частност. За да защитят себе си, своя труд, и своето и на децата си бъдеще.

Правителството обаче трябва да потърси тяхната помощ, и което е още-важно - да се опита да я задържи. За да се задържи самото то на власт.