Уроците на едно клане - Жак Сапир

Уроците на едно клане

От Жак Сапир

/Със съкращения/

8 януари 2015

Публикувана изцяло http://russeurope.hypotheses.org/3253

Клането, извършено от убийците в редакцията на Charlie Hebdo шокира, разтърси, възмути. Но ни предизвиква. Задача на полицията е изцяло на осветли заговора на авторите на атентата. Той ще бъде обект на разследване и, да се надяваме, на съдебен процес срещу убийците. Но отсега нататък имаме два проблема: този за нацията и следователно на суверенитета и този със светския принцип.

Провалът на интеграция е най-напред отказ от нацията

Това, което разкриват някои изолирани сектантски течения, определено малцинствени, но въпреки това съществуващи в част от френската младеж, е чувството на автономност на идентичността. Част от младите хора, произхождащи от имигрантски среди не могат да се интегрират, защото не знаят към какво да се интегрират. Важен извод и затова още по-точен от май 1968 е, че не можеш да се влюбиш в ръст на БВП. Тези млади хора, които понякога проявяват много шумно привързаността си към страната, от която произхождат родителите им знаят, че всъщност са отхвърлени от обществата в Северна Африка. Те не се чувстват французи, защото не смеят да говорят повече за Франция. Въпреки това, ако нещо се обърка, те веднага се връщат съм нея. В изявлението си от 7 януари президентът на републиката не спомена нито веднъж Европа. Това е още по-показателен пропуск.

Но тези млади хора знаят добре, че са родени някъде и че част от личното им минало е необратима. Това чувство може да доведе до много различни реакции. Някои могат да намерят в самите себе си силите да се опитват да се интегрират въпреки всичко. Тук се прекланяме пред Ахмед Мерабе на 42г., дете на имигнанти, полицаи от бригадата VTT към комисариата на 11 район в Париж, предателски и хладнокръвно застрелян от убийците, нападнали Charlie Hebdo; също така се прекланяме пред Франк Бренсоларо, полицай от охранителната служба, който е пазел Шарб. По същия начин, но по-малко се говори и това е жалко, за многобройни френски войници, загинали във външни операции. Например в Мали, където главен сержант Тома Дюпюи или в Афганистан; тези хора свидетелства за привързаността към Франция като приемна страна, станала истинска родина, за която те умряха. Да, интеграцията работи, но тя засяга вече само една част от тези, които би трябвало да я използват. Това е достойно за съжаление, ако не бъдат взети мерки процесът да се разшири.

Илюзията на вярващия, бремето на нарцисизма

Други се обръщат към религията и могат да свършат с фанатизма. Но зад привидността на вълната религиозност всъщност имаме прилив на идентичностни и нарцистични утвърждавания. Проскърцването около табутата върху храната и облеклото, върху външните признаци /какъвто е въпросът с воала при мюсюлманите/ имат преди всичко за цел да идентифицират рязко определена общност, да я отделят от останалата част от населението и да я затворят в митичните референции в името на неколцина. Тези практики, предизвикващи реакции, всъщност засилват разделението на хората, вместо да му сложат край. В търсенето на чистотата, и всяка религия отличава "чистото" от "нечистото", не може да има колективно движение, освен ако не става дума за малки общности в плен на насилствени действия от страна на други общности. Това впрочем е капанът, който ни заложиха убийците, както много добре подчерта Робер Бадентер в новините на FR2 в сряда, 7 януари. Впечатляващо е как Марин Льо Пен в кратката си декларация /пак по FR2 каза в общи  линии същото.

Смята се, че чрез това връщане към религията се осигурява защита от разпад на обществото поради липса на общи ценности. Тук трябва да констатираме също така провала на интеграцията на част от имигрантското население, поради факта, че то не е имало отправни точки, които би могло да възприеме. Интеграцията е процес на асимилиране на правила и обичаи, съзнателен само отчасти /опитваме се да разберем езика, историята на обществото, в което се интегрираме/, но е също така отчасти и съзнателен. За да може подсъзнателния механизъм да се задейства, необходима е отправна точка. Изчезването или изтриването на последната в името на "мултукултурността", просто сочи, че толерантността към много различни практики е непреодолимо препятствие за интеграцията. Всъщност, както за да разменяме трябва да посочим предмети, които не разменяме, за да интегрираме и стигнем до принципа на толерантността на индивидите трябва да дефинираме много ясни граници, които не могат да се преминават. И тук откриваме щетите, нанесени от възмутителния релативизъм, който разкрасява външността на социалните науки, за да ги подчини по-добре на ученията.

Цялата статия е в блога на Жак Сапир - http://russeurope.hypotheses.org/3253