Британското правителство трябва да получи одобрението на парламента, за да започне процеса по излизане на страната от Европейския съюз, реши на 3 ноември 2016 британски съд. Правителството заяви, че ще обжалва пред Върховния съд, който трябва да се произнесе между 5 и 8 декември 2016. С ръка върху дръжката на вратата от почти половин година, английският джентълмен още е в „общия европейски дом“. Ако остане, това може би ще е разумно от политическа гледна точка, но ще е категорично неприемливо от идеологическа. Поне за защитниците на индивидуалната свобода и ограничената държава.
Ако се състои,
Брекзит-ът ще бъде първият Изход от Европейския съюз,
в който има само вход. Шестдесет години никоя негова членка, вкл. трудно присъединилата се Великобритания, нямаше проблем с липсата на изход. Основните ценности: свобода, толерантност, братство, от които произтичат всички останали – равенство, солидарност, благотворителност, и т.н, които бяха вградени в основата на Европейския съюз, следваха класическия либерален възглед за Европа. Възглед, роден от Славната революция в Англия, обоснован и оправдан от „Втория трактат за управлението“ на Джон Лок, и вграден в духа на Просвещението от 17 и 18 век, чието съвременно проявление е Европейският съюз. Съюзът на 28-те бе плод на класическия либерален възглед, който разглежда индивидуалната свобода като най-важната културна ценност на европейците и християнството. Със създаването на ЕС суверенните европейски държави защитиха правата на частна собственост и свободния пазар в една Европа с отворени граници. Римският договор от 1957 г. възстанови права, които са били основни за Европа по време на класическия либерален период през ХІХ век, но които след това бяха потиснати в епохата на национализъм и социализъм. Той сложи край на социалистическата епоха, довела до конфликти между европейските народи, чиято кулминация бяха двете световни войни, и може само да бъде приветстван.
Европейската икономическа общност (ЕИО)– първообразът на ЕС, бе създадена през 1957 г., за да позволи свободната конкуренция без бариери между държавите. ЕИО, а от 70-те години – и Европейската общност, в общи линии се развиваха в унисон с класическата либерална визия на основателите си. През 1992 г. обаче, с договора от Маастрихт,
либералният модел за развитие на ЕС бе заменен със социалистически.
Европейската общност се превърна в Европейски съюз, който методично се отдалечаваше от либералните ценности. Това заплашва засега единството, а в перспектива може би и съществуването му. И това не е непременно нещо лошо.
Фактът, че Великобритания не е сред първите шест страни-основателки на ЕИО – най-либералната форма на обединена Европа, изглежда странен. Но само за тези, които не познават многовековната английска борба за индивидуална свобода и не са изпитвали гордостта да си поданик на Великобритания – империя, над която слънцето не залязва. Именно инстинктът за свобода и императивът за пълен национален суверенитет, вродени на всеки англичанин, „забавя“ членството на Великобритания в ЕИО с цели 16 години, чак до 1973 г. Лицемерието на част от основателите на ЕИО хвърля допълнително масло в огъня. На 30 април 1952 г. Жан Моне, първи председател на Върховния орган на Европейското обединение за въглища и стомана (предшественик на ЕИО), произнася в ООН следните паметни думи: „Европейците трябва да бъдат поведени към супердържава, без да съзнават какво точно се случва с тях“. Да не говорим за другите ясни знаци, че интеграцията в съюза излиза извън рамките на икономиката. Най-важният от тези знаци е преименуването й в края на 60-те години на Европейска общност. Затова и първият референдум за оставане на Великобритания в общността се провежда през 1975 г. – едва две години след присъединяването й.
Всъщност от 1973 г. във Великобритания балансът между тези, които подкрепят членството, и тези, които искат да излязат от ЕС, постоянно се променя. Общественото мнение в подкрепа на излизане от Европейската общност достигна върха си през 1980 г., когато 65% искаха да напуснат съюза. Тогава Тачър успя да предоговори членството на Великобритания в ЕС, което увеличи поддръжниците на оставане в Евросъюза. До 1987 г. 47% искаха да останат, а 39% – да излязат. От 90-те години искащите да останат част от вече превърналата се в съюз общност, водеха с удобно мнозинство в проучванията на общественото мнение, макар че лагерът за напускане периодично изравняваше резултата.
Така беше до юни тази година, когато 52 % от англичаните казаха „сбогом“ на Бюрксел. Всеки е имал своите основания за това, но вероятно общият аргумент на гласувалите за напускане – осъзнат или не – е бил, че през последния четвърт век Европейският съюз окончателно загърби идеалите на Просвещението, рожба на чиято философия бе. Подобаваше именно на потомците на идеолозите му да дадат ясен знак, че
идеалите и ценностите на Просвещението са подменени от европеистката идеология.
Тази идеология, често наричана „европеизъм“, формулира и пропагандира превръщането на Европейския съюз в единна държава. Или по точно – в „не-държава“, доколкото целта на евробюрократите е осъществяване на старата марксистка утопия – деконструкция на държавата.
Тази програма-максимум няма да бъде постигната. Но през последния четвърт век, и особено през последните две години, откакто бе залян от бежанска вълна, Европейският съюз морално деградира. Лидерите му опорочиха нравствения закон и го замениха с политическа целесъобразност. Забравиха честността. Загърбиха толерантността. Ограничиха свободата. Замениха равенството с изравняване.
Европейската идея вече не въплъщава либералните ценности. Мечтаната от социалистите европейска мегадържава драстично противоречи на политическото и социално съдържание на либерализма. Британците просто казаха това на целия свят – също драстично, за да ги чуят. Те станаха оня освободил се окован затворник, който според притчата за пещерата на Платон, е видял истинските неща, не сенките им. Защото е рискувал да излезе на светло.
Ще го направят ли и останалите 27 страни-членки? Вярвам в това. Наистина, в политиката съюзи обикновено се създават около общи интереси, маскирани като ценности. Или се създават около ценности, които после деградират до интереси. Такъв е и случаят с Европейския съюз. Но не ценностите, а хората са виновни. Това, че има хора, които маскират интересите си като ценности, не превръща ценностите в интереси. Ценността е нещо, което човек се стреми да придобие и след това да запази независимо от интереса си. Това важи с особена сила за почтеността, справедливостта и честността. Освен че са наши основни ценности, те най-много липсват на тези, които сме избрали да ни управляват. И трябва да им ги припомняме непрекъснато – ако се наложи и по начина, показан ни от англичаните.
Затова по-добре джентълменът окончателно да затвори вратата след себе си. Иначе ще се превърне в обикновен кочияш.
Анализът на Калин Манолов с оригинално заглавие "Кочияши или джентълмени?" е пубикуван в сайта Libertarium.net.