Протекционизмът: Работни места или гробове?

Анализ на водещия на Денят ON AIR Кузман Илиев, публикуван във в. Труд
Публикувана:

Протекционизмът е неразделна част от икономическата политика на правителствата, a днес, в контекста на глобален провал на политическите елити, се завръща по-силен отвсякога. Като димка за отвличане на публичното внимание, но и като политическо лекарство срещу „вредите” на свободната търговия. За защита на местните производители срещу ефектите на свободната размяна се обявяват както американският президент Доналд Тръмп, така и ръководителите на ЕС спрямо трети страни, че и нашите родни политици. Някои от тях дори се гласяха да регулират дела на българските стоки в търговските вериги, ако спечелят изборите.

Защо е толкова политически удобен протекционизмът – защото създава удобен ореол на политиците като спасители на нацията, а за да се видят вредите му, се изисква значително интелектуално усилие и поредици от логически свързани разсъждения – за жалост трудно упражнение за една значима част от електората не само у нас, но и по света.

За да разберем идеята зад протекционизма (регулаторна защита на местните производители) и меркантилизма (идеята парите да влизат в стопанството, а не да излизат за покупка на чужди стоки), е нужно да се върнем назад в стопанската история. Още Aристотел твърди, че купувачът на стоката губи. Печели онзи, който вземе парите от нея, тоест продавачът. За икономическата наука това твърдение е ценностно и в този смисъл невалидно. Очевидно е, че за да има размяна, и двете страни са доволни от това, което получават в момента на размяната, а оценките им за ползата от трансакцията са различни.

По логиката на Аристотел обаче търговският дефицит на едно стопанство масово се счита за нетна загуба и нещо едва ли не опасно, както го описва президентът на САЩ Доналд Тръмп. Обяснението: около 500 млрд. долара повече годишно излизат от САЩ, отколкото влизат срещу произведени другаде стоки, следователно има нетна загуба за американската икономика в този размер.

Всъщност търговският дефицит на страната А със страната Б значи, че гражданите на страната А предпочитат повече стоките, произведени от гражданите на страната Б, пред парите си; докато гражданите на Б предпочитат парите на гражданите А пред стоките си. И тъй като смисълът на всяко производство в последна сметка е потреблението, то не бива да стигматизираме предпочитанията на гражданите на А дори за секунда. Въпросът, разбира се, е, че за да можеш да купуваш блага, ти трябва да финансираш тези покупки с доходите си. А те на международно ниво идват от износ.

Дали САЩ имат търговски дефицит с Мексико, или България има такъв с Румъния икономически не е по-различно от това Флорида да има такъв с Тексас или София с Пловдив. Всеки от нас има търговски дефицит със супермаркета си, например. (В повечето случаи не бихме се оплакали от това.)

Ако търговският дефицит е вреден на междунационално ниво, то той би бил вреден и на ниво квартали, улици и така логическото решение на проблема е: пълна автаркия (икономическо самозадоволяване – б.а.). Защото всяко нещо, което купувате от друг човек, най-вероятно можете да опитате да си направите сам – за да имате търговски излишък, видите ли. Рецепта за мизерия и недостиг. И очевадно става дума за логически абсурд.

Истината е, че от международното разделение на труда има огромна икономическа полза и тя е, че всеки специализира в това, в което има най-малки разходи в процеса на производство, което прави и продукта му по-качествен и по-евтин за всички останали. Няма как да произвеждаме собствени банани по-евтино от Хондурас, също както няма как Япония да произвежда кисело мляко по-добре и по-евтино, отколкото България.

На практика, ако държавата А субсидира производството на дадена стока за износ за държавата Б с парите на данъкоплатците си, то тя прави услуга на населението на Б, където тази стока пристига по-евтина. Разбира се, това е неприятно за конкретен производител в Б, но пък е повод за радост на всички потребители на стоката, тоест за цялото население на Б. Междувременно данъкоплатците в държавата А са грозно изиграни, което дългосрочно винаги има скъпа политическа цена. Аргументът в полза на протекционизма е, че определени стоки и услуги можеше да са произведени у дома, тоест да се запазят работни места, които иначе биха изчезнали поради външната конкуренция. Разбира се, при наистина свободна търговия краткосрочно от промяна в пазара може да пострадат най-специализиралите в дадена индустрия (както инженерите, заети доскоро в проблемната днес шистова индустрия в САЩ), но и професионалната квалификация е форма на инвестиция и спекула, както са разбрали машинописките, които не са усвоили бързо работата с компютър след появата му. А с по-високия реален доход на населението заради по-ниските цени на вноса ще се появи и търсене на нови стоки и услуги у дома, произведени от нови местни фирми, в които ще бъдат заети „пострадалите” от промените работници. И които нямаше да се появят, ако протекционизмът беше налице.

За жалост политиците не се интересуват от икономическата логика, която често спъва ходове, с които биха спечели благоволението и гласовете на групови интереси. Затова и в САЩ, и в Европа, и в България те протежират местното производство на всяка цена, ухажвайки дори неефективни местни производители деребеи – срещу доволна политическа рента, разбира се. И за сметка на стандарта на цялото население, което често е толкова икономически неграмотно, че не си дава сметка, че де факто е жестоко ограбено и лишено от по-евтини и/или по-качествени стоки. В този смисъл протекционизмът е най-антисоциалната икономическа политика, удряща именно социално по-слабите хора и семейства, за срам и позор на левите и лявонационалистическите политически формации, които ужким се грижат точно за добруването на най-социално застрашените.

Целия анализ прочетете тук >>

Коментари ( 0 )