Колко български трябва да е българският еврокомисар?

"Необичайните заподозрени" с Георги Лозанов

22.05.2017 | 13:59 Редактор: Васил Детелинов
Колко български трябва да е българският еврокомисар?

Вече сякаш няма ден Тръмп да не е в новините, дори тук в България. Но от това публичният му образ не става по ясен. Напротив, с всяко негово действие или изявление е все по-трудно да бъде определен като политически някакъв. Включително и спрямо устойчиви маркери като отношенията му с Кремъл, вижданията му за ролята на САЩ в света, мотивите му за назначенията и уволненията, които прави.
Объркването е заради очакването президентът Тръмп да бъде лице на американската държава, да я олицетворява, докато той се интересува от собствената си персона, от популярността си, от корпоративните си обвързаности, от семейството си. 
Това е поведение на диктатор от патриархално-авторитарен тип, каквито познаваме от комунизма, застанал обаче на върху на една демократична система, която не му позволява да бъде такъв. В този смисъл нищо чудно през целия си мандат, ако успее да го изкара, Тръмп да си остане политически никакъв. 

Разговор по темата с философа Стефан Попов. 

Изборът на еврокомисар е жертва на две повтарящи се недоразумения. Първото е вътрешно и е следствие на очакването, че нашият еврокомисар трябва да защитава нашите интереси като различни от тези на другите държави в ЕС. Няма такова нещо – неговата функция е да се грижи равнопоставено за всички граждани в съюза. А очакването ни идва от незаглъхващото „Булгар, булгар!”.  От това, че продължаваме да гледаме на ЕС като на чужд, а според някои политици дори враг, с когото трябва да се борим.
Другото недоразумение е, че първо трябва да намерим фигурата, която ценим и заслужава да взима едни добри пари, а после ще се решава какво точно ще прави, пък и това няма особено значение. Елементарната логика изисква да е обратното – първо да се определи ресорът на еврокомисаря, а после да се търси подходящият за него човек според потенциала на нацията.
Така, заради сбърканата процедура, ако Мария Габриел наистина получи ресор „Цифровизация”, ще е принудена да работи над прага на своята компетентност.
Утехата е, че еврокомисарят е в полето на общественото внимание, само докато бъде избран, после темата се забравя.

Гост по темата е юристът проф. Нели Огнянова. 

 

 

Иначе твърде периферният жест на Боил Банов да поздрави рапара Криско за рождения му ден продължава да е обект на коментари и дебати, защото в него има хем нещо смело, хем нещо нелепо и се чудиш къде да го поставиш.
Смелото е в съпротивата срещу практиката на Министерството на културата да забелязва и отличава дежурен кръг творци, по възможност станали такива още през соца, а някои и с ДС-биографии.
Нелепото е, че рапът е ъндърграунд-изкуство, което не само не се нуждае от държавно признание, а му е противопоказно, отрича го. Специално пък текстовете на Криско често са извън зоната и на добрия вкус, което от само себе си запраща там и жеста на министъра.
Въобще, размяната на любезности между държавата и рапа е рисковано начинание, което може да доведе на „мичурински кръстоски” като „официозен рапър”. Нали не сте забравили, вече имаше един такъв – Мишо Шамара, който предвождаше „червените бабички” на протестите в подкрепа на кабинета на Орешарски.

Коментар на поета  Иван Ланджев.