Как убихме музиката

Упадъкът на попа и рока започна преди точно 30 години със старта на MTV и, по всичко личи, ще бъде завършен от Spotify
Публикувана:

Текст КОНСТАНТИН ТОМОВ; Фотография SHUTTERSTOCK

Първите подобни заглавия се появиха още през 1999 с появата на Napster, позабравения вече инструмент за свободен обмен на музика онлайн. И после започнаха да стават все по-отчаяни с всеки следващ удар на интернет по звукозаписната индустрия - торентите, YouTube, Spotify... Хората започнаха да слушат музиката безплатно, вместо да си я купуват.



Звукозаписните гиганти се съпротивляваха отчаяно и хвърлиха стотици милиони долари в лобиране и съдебни дела - без всякакъв ефект. Докато накрая не подвиха опашки и не седнаха да помислят как могат да печелят и от интернет. Резултатите вече са факт: през 2016 продажбите на музика в САЩ, най-големия пазар в света, са се увеличили с 11% - рекорден ръст от 2008 насам. Над половината от тези продажби идват от streaming услуги като Spotify или YouTube. По всичко личи, че след толкова медийни епитафии музикалната индустрия все пак няма да умре.
Има само един проблем: междувременно като че ли умря самата музика. И, колкото и да е парадоксално, причина за това са не звукозаписните гиганти и не Spotify. Причината сте вие. А също и аз.

РАЗБИРА СЕ, ВСЯКО ПО-СТАРО ПОКОЛЕНИЕ ще ви каже, че днешната музика изобщо не е толкова добра, колкото беше едно време. Казвали са го за Eлвис, The Beatles, Led Zeppelin, U2 и Мадона, та какво остава за Джъстин Бийбър и Бийонсе.
Но това сега е друго, по две причини. Първо, упадъкът в популярната музика може да се измери научно. И второ, причините за него са очевидни и невъзможни за пренебрегване.



Като говорим за упадък, имаме предвид, че популярната музика става все по-еднотипна, все по-повтаряща се, а самите изпълнители изглеждат като отлети по калъп. Все по-рядко се срещат музиканти със собствено присъствие, което да е невъзможно да сбъркаш с друг. Ейми Уайнхаус, която си отиде печално рано преди шест години, бе едно от последните такива явления в популярната музика - но и тя изпъкваше по-скоро с гласа и присъствието си, а не защото песните й бяха кой знае колко по-различни от останалите. The Economist наскоро си припомни с носталгия за нея и, между другото, обобщи в едно изречение големия проблем на музиката днес: "В една индустрия на фабрично произвеждани идоли и на звук, сътворяван от комисии, тя изпъкваше като нещо истинско".

ВПРОЧЕМ НЕ Е НЕОБХОДИМО да вярвате на субективната ни преценка по въпроса. Още през 2012 група испански учени - Жоан Сера, Алваро Корал, Мариан Богуня, Мартин Аро и Хосеп Аркос - направиха мащабно изследване на процесите в популярната музика, обхванало над 464 000 различни записа.
Заключенията им, публикувани в авторитетното Scientific Reports, показват, че в последните години песните стават все по-сходни една с друга. Разнообразието в преходите между различните комбинации от ноти непрекъснато намалява. Намалява и "тембровата палитра" - тоест богатството от използвани инструменти и звуци. За сметка на това има явна тенденция песните да стават все по-гръмки.

Заглавия в печата след смъртта на Принс - една от последните музикални звезди, които бяха по-скоро музиканти, отколкото рекламни продукти
 
ЗАЩО СЕ СЛУЧВА ТОВА? В края на краищата днес технологиите ни дават почти неограничени възможности в областта на звука; обменът между музикалните култури е по-лесен отвсякога и един композитор може да черпи вдъхновение от десетки различни школи и традиции, а не само от онази, в която е възпитан. Защо тогава музиката става все по-еднаква?

Обяснението е съвсем простичко: заради нас.

Интернет и социалните мрежи дават безпрецедентно пълна и точна обратна връзка; звукозаписните компании и продуцентите знаят с удивителна точност кое би се харесало и кое не. Както писа Дерек Томпсън в една нашумяла статия за The Atlantic, днес публиката има незапомнена власт и свобода да определя вкусовете в музиката. И за какво използва тази власт и свобода? "За да иска една и съща песен, отново и отново", отбелязва Томпсън. "Ако музиката днес е монотонна, повърхностна и повтаряща се, то е, защото ние я искаме такава".
Получава се малко като в онзи анекдот за Хенри Форд, който казал: Ако бях попитал клиентите си какво превозно средство искат, щяха да ми отговорят - по-бърз кон (всъщност цитатът е фалшив, някъде от 90-те години, но отлично илюстрира проблема). Хората по начало предпочитат познатото пред непознатото - то се възприема по-лесно, не изисква особени интелектуални усилия. В наши дни, когато сме претоварени от информация и от неща, борещи се за вниманието ни, тази склонност се засилва още повече.

7.7 млрд. долара са били общите продажби на музика в САЩ през 2016 по данни на RIAA. 51% от тях са дошли от стрийминг услуги като Spotify, Pandora и YouTube. Иначе продажбите върху материални носители са пет пъти по-малки, отколкото през 2008


НО ТАЗИ УМСТВЕНА ЛЕНОСТ на публиката е само част от обяснението. Другата част е в огромния технологичен арсенал, с който разполага днес звукозаписната индустрия.
Навремето звукозаписните компании разчитаха на особения нюх на мениджърите си, за да разпознаят потенциалните хитове. Самите изпълнители бяха готови да убиват за шанса да бъдат чути от някой влиятелен мениджър или радио диджей. Организаторите на концерти се влияеха най-вече от пътните разписания и прогнозите за времето. Дори музикалните класации, като създадената още през 1958 Billboard Hot 100, се правеха на база малко мъглявите (и невинаги безпристрастни) сведения от собствениците на магазините за музика.

 

Още по темата

 

ДНЕС ОТ ТОВА НЯМА И ПОМЕН. Музикалната индустрия знае с почти абсолютна точност кое парче има потенциал да бъде хит. Знае го благодарение на колосалните масиви от информация, събирани от Spotify, Pandora и дори Shazam, уж безобидното приложение на смартфона ви, което разпознава песните само с няколко секунди слушане.
Shazam записва средно 20 милиона търсения на ден. Нещо повече - може да ви ги категоризира по локация, пол, възраст и какви ли не други показатели. Ако сте продуцент, трябва просто да уредите да пуснат интересуващото ви парче по радиото в някое малко градче. От реакцията, която то предизвика, ще знаете дали има шансове.
Съществуват и консултантски компании като Next Big Sound, които събират масиви данни от Spotify, YouTube, Instagram и прочие (Facebook по определени причини не е надежден източник за музика; Wikipedia обаче е много полезна). После на тяхна база чрез специален алгоритъм могат да определят кои още напълно неизвестни изпълнители имат потенциала да преуспеят. Клиенти са им звукозаписните гиганти, които плащат шестцифрени суми за годишен абонамент. Успеваемостта на алгоритъма е около 20% - тоест един от всеки пет посочени действително става звезда. Може и да не ви звучи кой знае колко внушително, но в епохата преди интернет продуцентите имаха под 1% успеваемост. Съществуват и услуги като HitPredictor, която пуска на слушателите си предварителни откъси от парчета и измерва реакциите им, благодарение на което през 2015 успя да предвиди 48 от 50-те най-големи хита по американското радио.
 

Eдно от най-ранните известни изпълнения на Babe I'm Gonna Leave You на Led Zeppelin, 1968

ФАКТЪТ, ЧЕ СЕ ТЪРСИ ПОЗНАТОТО и че компаниите добре знаят какви мелодии и ритми имат успех, се отразяват зле на творчеството. Някога първото ниво на музикалната пирамида бяха стотици хиляди гаражни творци или групи, които сами си търсеха пътя, експериментираха и в крайна сметка излъчваха от редиците си онзи митичен 1% неподправени таланти.
Днес това не само не се насърчава, но дори напротив. Композирането като професия запада, защото все повече се отдалечава от изкуството и все повече се доближава до занаятите. А новата реалност на дигитална дистрибуция е направо катастрофална за независимите композитори. Мишел Люис, автор на нашумeлия преди години британски хит Wings (изпълнен от Little Mix), разкаваше потресена как за 3 млн. слушания на песента в Spotify получила чек за... 17 долара и 72 цента.
Дори шансът случайно да попаднете на концерт на непозната група и да я харесате непрекъснато намалява. Просто защото организаторите на концерти също ползват Spotify, за да знаят с точност в кой град има публика за клиентите им и дори кои точно песни да изпълнят там, за да се харесат (това, естествено, не важи за българските "промоутъри", голяма част от които си живеят щастливо в 80-те години).

ИМА И ОЩЕ ЕДИН ПИРОН В КОВЧЕГА на съвременната музика, но той всъщност е доста по-стар от интернет. За американците той датира от 1 август 1981, когато MTV излъчи първия си клип - символично подбрания 'Video Killed the Radio Star' на The Buggles. За европейците - от 1 август 1987, точно преди 30 години, когато стартираха излъчванията на MTV Еurope, със също толкова символично подбрания 'Money for Nothing' на Dire Straits (Now that ain't workin' that's the way to do it / Play the guitar on the MTV).
Началото на MTV бе почти комично. В САЩ музикалната телевизия имаше при стартирането си едва стотина клипа, при това повечето - на слабо популярни зад океана британски групи. Наложи се мениджърите да ходят по звукозаписните компании и да ги увещават спешно да заснемат и видео. Самото излъчване от време на време прекъсваше и се виждаше черен екран, докато се смени видеокасетата с клиповете (да не забравяме, че по онова време в България имаше една телевизия, която излъчваше само сутрин и вечер).
 

'Bohemian Rhapsody' на Queen е вероятно първият музикален видеоклип в съвременния смисъл на думата. И, естествено, се е появил съвсем случайно. Просто поканата групата да гостува в популярното шоу Top of the Pops дошла, докато Фреди и компания били на турне. Затова решили да запишат песента на видео. "Влиянието й не може да бъде преувеличено - тя на практика изобрети музикалното видео 7 години преди появата на MTV", писа списание Rolling Stone.

НО ОТ ТОВА ПЛАХО НАЧАЛО тръгна колосалната промяна в популярната музика. Най-добре я бе обобщил един британски музикален критик: допреди MTV беше важно каква музика правиш, или колко добре я изпълняваш. След MTV стана най-важно как изглеждаш. MTV окончателно дооформи концепцията за музиката като за продукт, а не творба, и направи възможни явления като Бритни Спиърс и Джъстин Бийбър.

Тази концепция днес е по-могъща отвсякога; но MTV отдавна вече не я владее. Естествената среда на музикалното видео днес са YouTube и сходните платформи; музикалната телевизия е в непрекъснат упадък и дори отчаяните опити да замени музиката с реалити формати не й помагат особено: по данни на Nielsen за последните пет години каналът е загубил 40% от публиката си в най-важния възрастов диапазон, 12-34 години.
Което може и да ви прозвучи като поетично възмездие за изиграната роля в убийството на музиката. Само не забравяйте, че MTV имаше и съучастници в това престъпление: всички нас пред телевизорите.

---
* Статията е отпечатана в Bulgaria ON AIR THE INFLIGHT MAGAZINE, брой 85 / 2017

 

 

Коментари ( 0 )