Отношенията ЕС-Русия

От Жак Сапир
Публикувана:

От Жак Сапир

Публикувано на 21 април 2016 тук -- https://russeurope.hypotheses.org/4884

На 20 април 2016 френският икономист, професор от Висшата школа по социални науки във Франция Жак Сапир изнесе лекция, посветена на отношенията между Русия и ЕС.

Текстът е резюме от участието му в конференцията, изнесена на 20 април 2016 в МГИМО /Московски държавен университет по външни отношения/.

 

Откритата криза, в която изпаднаха отношенията между Русия и ЕС влезе в третата си година. Неотдавнашното посещение в Москва на Жан-Марк Ейро, френският външен министър, обаче даде ясен сигнал, че за някои страни от ЕС тази криза продължи твърде дълго. Много ясните декларации на г-н Ейро по ситуацията в Украйна и Донбас, посочващи, че главната отговорност за неизпълнението на Минските споразумения се пада на Украйна, както и поканата, предадена на президента Путин да посети Франция през октомври са важни елементи, които показват волята на Франция да открие бързо решение на тази криза. /1/

Също така декларациите на руските власти, които обявиха, че искат да ратифицират резултатите от конференцията за климата в Париж от 2015 е жест в правилната посока, който показва, че Русия също търси изход от кризата.

 

Тази криза обаче засегна силно представителствата на Русия във Франция, както и в много европейски страни. Все пак трябва да се отбележи, че кризата е само етап в бавната деградация на отношенията между Русия и ЕС. В нея отговорността на ЕС е неоспорима, въпреки че често ражда последици, които не са нарочно свързани с действията в нея. Същевременно икономическите отношения между Русия и ЕС се променят. Това поставя под въпрос възможността на ЕС и Русия да заемат своето място в един многополюсен свят, който днес е вече реалност, след като дълго време бе само стремеж.

 

Кризата не е случайност

Сегашната криза между Русия и ЕС изобщо не е случайна. Всъщност отношенията между ЕС и Русия се влошаваха от повече от 15г. И трябва да констатираме, че това влошаване е абсолютно симетрично с процеса на възстановяване на Русия след кризата през август 1998. За да окачествим този процес използвахме израза "завръщането на Русия" /2/. Това е реалност, която не включва никаква "империалистична" воля от страна на Русия.

Русия, в различните си превъплъщения, винаги е била велика европейска сила. Помръкването й след шока от разпада на СССР и икономическата криза, в която изпадна заради прехода бяха само временни. Ако политическите актьори или дипломатите решиха обратното, че става дума за постоянна промяна, ясно е, че са в опасно заблуждение.

 

Руските ръководители и лидерът Владимир Путин дадоха безброй доказателства на желанието си да се върнат в международната - и следователно - европейската игра. Те сигнализираха на останалата част от света, че някои политики биха могли да предизвикат сериозни конфликти. От тази гледна точка има продължение на "Средносрочната стратегия", представена от Владимир Путин, докато бе министър-председател на русия през 1999, декларациите, които направи като президент на срещите на върха Русия-ЕС в Санкт Петербург и Рим през 2003 и прочутата му реч от 2007 на Мюнхенската конференция по сигурността в Европа /3/.

 

Трябва обаче да признаем, че позицията на Русия не бе чута. Речите на Путин бяха деформирани в тълкуването на големите западни медии. Нямаше воля да се отчетат тези позиции и да се намери modus vivendi. Термините, коитио използва през 2007 отекват днес особено силно: "Свидетели сме на все по-голямо презрение към фундаменталните принципи на международното право. Нещо повече, някои норми и практически почти цялата система на право на една държава, разбира се, САЩ, прескочиха националните граници във всички области: икономиката, политиката, хуманитарната сфера и се наложиха на други държави. За кого е удобно това?" /4/. Днес не само политическите, но и икономическите и културни норми на САЩ се опитват да се наложат на света.

 

С други думи, трябва да се припомни, че международното право е право на координация, а не на подчинение /5/, както припомни Владимир Путин в речта си в Мюнхен.я Нещо повече, идеята да се противопостави суверенитета на юридическата норма на международните договори на демократичния дуверенитет на държавите ни потапя в дълбокото неразбиране на корените на идеята за суверенитета /6/. Този проблем лежи в основата на  конфликта, противопоставящ Русия на европейските и американските идеи от близо 15г.

 

Въпросът за нормите

Защото САЩ не са единствените, които искат да наложат нормите си. Всъщност ЕС не се държи по-различно по въпроса, дори и нормите, които иска да наложи да са по-малко геополитически, отколкото икономически или социални. Проблемът бе очевиден още щом стана дума да се приложи партньорството споразумение за сътрудничество между ЕС и Русия в средата на 90-те години. Там, където руснаците виждаха традиционен международен договор, ръководителите на ЕС и особено техническите служби на ЕС видяха повече от норми и се опитаха да наложат европейските над международните норми. Въпросът за "Енергийната харта", който ЕС много лансира, символизира това различно тълкуване на договорите и нормите между Русия и ЕС /7/.

 

Трябва да е ясно, че договорите се възприемат като абсолютни задължения според принципа Pacta sunt Servanda /8/, който не е нищо друго, освен изпълнението на друг принцип, този на инструменталната рационалност. Договорите са естествено ревизируеми и налагат общо споразумение по тълкуването на някои норми, но не и пълна унификация на принципите на правото между страните.

 

Прибягването до релативисткия поглед върху политиката, където вече става дума за намиране на общ деноминатор между различните дискурси, предмет на постоянни тълкувания, е съгласуване на обобщаването на ситуацията де факто /американската хегемония/ и разпространената идеология на постмодернизма. Бихме отбелязали, че Владимир Путин не възприема този възглед. Той отказва да повярва, че "всичко се разменя", че "всичко е предмет на оспорване". За него има ценности, които са неоспорими.

 

Но не вярва, че съществуването на такива ценности /като например колективната сигурност/ може да доведе до изчезването на конфликтите на интереси и на политиката. В този смисъл той напълно отказва американската визия на едноизмерността на стълбицата на ценностите, които би оправдало деполитизиране на определени дебати. Той ясно се противопоставя на тезите, защитавани през 2004 от Франсис Фукуяма /9/.

 

Позицията на Русия, както я представя Владимир Путин е в двойното отхвърляне на есенциализма на американския неоконсерватизъм, който твърди, че "нашите ценности оправдават правото ни да се налагаме на другите" и на методологичния релативизъм, с който е пропита европейската идеология, за която целта е само да се изградят процедури и технически норми, без да се обръща внимание на легитимността на последните.

 

Скорошното решение на Конституционния съд на Руската федерация да отхвърли решение на Европейския съд по правата на човека представлява очевиден пример за тази различна интерпретация на нормите между ЕС и Русия /10/.

 

Въпросът за границите

Но отношенията между Русия и ЕС деградираха и защото нито ЕС, нито Русия се знаеха къде точно са границите им.

 

Въпросът е очевиден, ако се погледне СЕ. Той започна преди 25г. процес на разширяване, който никога реално не бе доизмислен и в резултат на това не успява да бъде овладян. Този процес подхранва илюзиите на много страни и е в основата на кризата в Украйна.

Ако ЕС беше казал ясно къде са собствените му граници и какво мисли за отношенията със страните извън тях, ситуацията определено щеше да е друга. Въпросът за разширяването е ограничен от връзките, неясни, но реални, между ЕС и НАТО.

 

Не тези връзки са нещо ново. Всъщност се знае, че европейското изграждане след 1945 бе американска идея, целяща създаването на икономическа база на НАТО. Но функцията на НАТО в Студената война не беше само да пази Западна Европа от маневрите на СССР. Според американците, НАТО има три функции: Да държи САЩ вътре, да държи Германия долу и Съветите - вън". С други думи, НАТО трябваше да гарантира присъствие в Европа на САЩ и да попречи на евентуално връщане към изолационистките политики от 30-те години. НАТО бе и гаранция срещу връщането на силата на Германия и накрая НАТО естествено трябваше да спира СССР.

 

И така днес от трите функции тази за СССР вече няма смисъл, тази за Германия е обезсмислена от обединението й и накрая, опасността от американския изолационизъм окончателно бе премахната, но за САЩ Европа вече не е приоритет, те се интересуват повече от това, което може да стане в Тихоокеанския басейн. Това наложи промяна в естеството на НАТО. През 90-те беше приемливо НАТО да е "желязната ръка" на ООН. Но неоконсервативната политика, възприета от САЩ и особено участието им в еднополюсността /с намесата в Ирак през 2003 /11/ промени НАТО в инструмент на американската мощ на много по-високо ниво отколкото през Студената война.

 

Фундаментално ЕС не знае къде се намира. Той изостави идеята за бъдеща единна държава по модела Съединени европейски  щати и определено не иска да е просто институционализирана структура за сътрудничество между страните-членки. Оттук и идеята за конструкцията sui-generis, която в момента е много модна в Брюксел. Тази екзистенциална криза на ЕС, криза, която днес се проявява в заключението, не няма "европейски народ" и че европейският проект е в открита криза, предизвиква много несигурност сред партньорите, носи важна отговорност за влошаването на отношенията с Русия.

 

Но проблемът с границите и този на съществуването се поставя и спрямо Русия. Русия е създадена през 1991, след разпада на СССР, на базата на административното деление, прието по времето на Съветския съюз.

Това деление е доста произволно и редица примери са последици от него като присъединяването повторно на Крим към Русия през 2014.

Русия е изправена пред фундаменталния избор между утвърждаването си като наследник на царската империя или като родина на "руснаците" /хората, говорещи руски език/. Руските власти избраха по-скоро първата опция и дори руският дискурс да съществува, той не е официален. Но фактът, че може да присъства показва, че работата по руската идентичност продължава. С други думи, работата по идентичността има очевидни отражения върху въпроса за границите. Откъдето и несигурността, която цари в момента, поне в Европа, по точната позиция на границите на Русия. И тази несигурност също играе роля в отношенията между Русия и ЕС.

 

ЕС против мира в Европа?

Фундаментално кризата, през която преминава в момента ЕС не оставя възможност да се прогнозира голяма промяна в отношенията с Русия. Парализирана както от политически проблеми, кризата с бежанците и прекратяването на шенгенските договори, възможността от Brexit и конфликти между групи страни в ЕС, но и от икономически проблеми /кризата на еврото далеч не е свършила/, ЕС днес е напълно неспособна да играе роля в това, което наричаме многополюсен свят. ЕС вече не е герой в история, а е на път да се превърне в прост обект.

 

Но някои страни от ЕС, било Германия, Великобритания, Франция или Италия все още има възможност и без съмнение, воля да напишат на своето ниво - Историята. По това тези страни приличат на Русия и споделят с нея общи идеи. Въпросът, който днес ни тежи е дали ЕС няма да бъде непреодолимо препятствие за добрите отношения между европейските страни. Ако случаят е такъв, би трябвало европейските институции би трябвало да бъдат подложени на пълна критика. Защото - да припомним - те бяха създадени, за да насърчават мира и сътрудничеството в Европа.

Фактът, че тези европейски институции днес станаха препятствие за този мир и това сътрудничество вероятно представлява най-големия провал, който можем да извлечем от европейската конструкция.

 

[1] http://www.lepoint.fr/politique/vladimir-poutine-sera-l-invite-de-la-france-au-mois-d-octobre-20-04-2016-2033587_20.php

[2] Sapir J., « Le retour économique de la Russie » in Géopolitique, n°101, mars 2008, pp. 30-41.

[3] Voir Sapir J., Le Nouveau XXIème Siècle, Le Seuil, Paris, 2008.

[4] On trouvera une traduction complète et fidèle de ce discours dans la revue La Lettre Sentinel, n° 43-44, janvier-février 2007, p. 24-29

[5].René-Jean Dupuy, Le Droit international, Paris, PUF, 1963.

[6].Voir Jacques Sapir, « L’ordre démocratique et les apories du libéralisme », Les Temps modernes, n° 610, septembre-novembre 2000, p. 309-331.

[7] Sapir J., « Energobezopasnost’ kak vseobchtchee blago » [La sécurité énergétique comme bien collectif] in Rossija v Global’noj Politike, n°6/2006, Novembre-Décembre.

[8] Simone Goyard-Fabre, « Y a-t-il une crise de la souveraineté ? », Revue internationale de philosophie, vol. 45, n° 4, 1991, p. 459-498p. 485.

[9] F. Fukuyama, State-Building, Governance and World Order in the Twenty-First Century, Ithaca, NY., Cornell University Press, 2004 ; trad. fr. de Denis-Armand Canal, Gouvernance et ordre du monde au xxie siècle, Paris, La Table ronde, 2005.

[10] http://www.vedomosti.ru/politics/articles/2016/04/19/638245-sud-otkaz-espch

[11] Sapir J., « Endiguer l’isolationnisme interventionniste providentialiste américain » in La Revue Internationale et Stratégique, n°51, automne 2003, pp. 37-44. Idem, « Vtoraja iraskaja vojna i Franko-Amerikanskie otnoshenija » (La seconde guerre d’Irak et les relations franco-américaines) in Vostok (Oriens), n°3/2004, pp. 107-115.

 

Публикува се със знанието на автора.

Превод Силвия Грозева

Коментари ( 0 )