Скандалът за вината на БКП - усещане за театър пред празна зала

Уводен коментар на Георги Лозанов в предаването "Необичайните заподозрени" на 4 юни

04.06.2017 | 21:04 Редактор: Константина Маркова
Скандалът за вината на БКП - усещане за театър пред празна зала

Тази седмица завърши по особено драматичен начин. Светът става все по-опасно място за живеене. Което изисква от политиците глобално мислене и нетрадиционни решения.

Това обаче не попречи депутатите от БСП и ГЕРБ да се скарат в Народното събрание, не за друго, а пак за вината на БКП – с риторика и патос от началото на прехода. Кой от тях и доколко трябва да я понесе. Разгорещеността на спора им беше обратнопропорционална на интереса към него. Усещането беше за театър пред празна зала. И по-лошо – за задочен заговор между спорещите да заобикалят в паралелни скандали вините с днешна дата. Например, рискът (подсказан този път от Германия), че ще  ни бъде отнет достъпът до еврофондовете заради липса на реформи и върховенство на закона. А фондовете фактически са единственият ресурс, донесен на страната, от политиците на прехода. И то не от тези, които се караха от парламентарната трибуна.

След всички дебати кои паметници от комунизма трябва да останат и кои да се махнат, в крайна сметка ще бъде демонтиран този пред НДК. Нищо, че той като естетика е далеч по-модерен от редица други и е с далеч по-предпазливи идеологически внушения. Да речем от паметника на Съветската армия – фалически символ на тоталитарната власт, еректирал в центъра на София.

Но проблемът не е кой точно паметник ще се събори, а че продължаваме да гледаме на паметниците, вместо като шанс за диалог с идващите поколения, като разправия с настоящи идеологически врагове. Просто една деспотична идеология – комунистическата, е заменена с нова – националистическата. И това личи не по съборените, а по построените паметници. И по светещите им очи. Така че е въпрос само на време да започне дебатът и за тяхното събаряне…

Създаването на измислени врагове бе в основата и на още един скандал – отсъствието за първи път на наши духовници в делегацията ни за 24 май в Рим, водена от президента.

Може наистина Ватиканът по своя крайно дипломатичен начин да е подсказал някак промененото си отношение към България, което, впрочем, се усети още по времето на Орешарски. И по-специално към Българската Православна Църква, заради непредизвиканите с нищо нападки срещу католиците от страна на местни духовници като дядо Николай, който в непремерените си изказвания си е присвоил правото да съди без да бъде съден. Или заради ксенофобски жестове като изгонването от Белене на италианския пастор Паоло Кортези. Въобще заради пренебрегването на споделените ценности между двете църкви и използването на различията като повод за вражда.

А може причината да е в президентската институция, решила така да направи реверанс по Православната дъга, която отвежда към Кремъл и отдавна вече много повече принадлежи на политиката, отколкото на вярата.

И в двата случая съставът на тазгодишната ни делегация е знак, че може да загубим междукултурната привилегия на добрите отношения с Римокатолическата църква, за които много допринесе посещението на папа Йоан-Павел Втори в страната през 2002 година. Днес сякаш удобно забравено…

И пак създаване на врагове – в спорта. И то от нищото. Фенове на различни отбори, които иначе са съвсем на един акъл, са готови да се пребият по седалките на стадионите. И го правят.

Тази седмица пък направо се нахвърлиха върху играчите на терена и прекратиха в 82-а минута футболен мач в Своге.

Разбира се, намеси се полиция, защото това е нерегламентирано насилие. Значи ли обаче, че не трябва да се питаме с какво регламентираното насилие е по-добро. Защо, ако направиш на някого аркада на улицата, може да лежиш в затвора, а ако я направиш на ринга можеш да станеш шампион.

Доводите вероятно са много, но, мисля си, никога не стигат, за да приемем насилието за спектакъл. Нека не забравяме удобно и че криминогенният профил на прехода започна от спортните школи и борците, мина през мутрите, за да стигне до държавата.