Георги Лозанов: Понятието корупция може да се разшири дотолкова, че да не можем да назовем нито един проблем на прехода конкретно

Важното от седмицата, за което трябва да се замислим, в уводния коментар на водещия на „Необичайните заподозрени“

22.01.2017 | 20:47 Редактор: Константина Маркова
Георги Лозанов: Понятието корупция може да се разшири дотолкова, че да не можем да назовем нито един проблем на прехода конкретно

На днешната дата, 22 януари, няма как да се разминем с встъпването в длъжност на петия демократично избран президент на страната, независимо че медийният порой отнесе темата. Още повече, че зад протоколния факт стои един изречен-недоизречен политически въпрос - "Ляв президент ли идва?", който Румен Радев определено иска да заобиколи. Неочаквана помощ му оказва все по-често предлаганият отказ от лявото и дясното като координати в българската политика. Резултатът от такъв отказ ще е непознатият досега комфорт, който новият президент ще получи в публичните дебати.

Президентската тема през седмицата беше белязана и с втори опит на Илиана Беновска да хвърли ябълка, но този път не на президента Радев, а срещу президента Плевнелиев. Споменавам този печален епизод, защото е показателен за това как журналистиката губи авторитета си и се превръща в свое гротесктно отрицание. А и за това откъде идваха ябълките на раздора, с които Плевнелиев беше замерян през целия си мандат.

Още една важна, плашещо важна за нас тема, е корупцията. Обсъждането й напоследък излезе от журналистиката и правото и си върна политическата актуалност с основаването на новата партия „Да, България”, която й обяви „свещена война”. Има тенденция обаче понятието да се разшири дотолкова, че да обеме всички проблеми на прехода, което носи риска нито един да не може да се назове конкретно. А и корупцията по нашите земи - още от Османската империя, през Третото българско царство и социализма, та до днес - дотолкова е във всекидневието, че политическото й изобличаване сякаш е загубило мобилизираща роля. Няма съмнение, че тя е социално зло, но въпросът е може ли да бъде име на социалното зло въобще.

Искам да включа в дневния ред на седмицата и две книги. Едната наскоро се появи на български език и сякаш остава незабелязана, а не трябва да е така. Защото тя е на най-популярния от загиналите карикатуристи на "Шарли ебдо". Две години след атентата обаче като че ли все по-малко искаме да се сещаме за него, а и по-лошо – почти нищо не е останало от тогавашното чувство за солидарност с жертвите. Това, разбира се, се дължи на надигналата се мощна антилиберална вълна. Книгата на Жорж Волински „Парченца живот” е блестяща реплика срещу нея, пък и срещу призиви като този за велика Америка. Велик е единствено индивидът с неговите права, всяка друга кауза може да бъде осмяна. Представям си, ако Волински беше жив, как щеше да нарисува Тръмп и се смея без глас.

Обратното, другата книга „Така би сготвила баба ти“ – с готварски рецепти на Петър Стоянович, се радва на нарастващ интерес в софийското общество. Мисля, че това не е толкова заради рецептите в нея, колкото заради съпътстващите ги забавно-носталгични истории, не малко от които за „недоубитата буржоазия” през соца. Те обаче ме изправиха пред един донякъде стряскащ въпрос – изчезна ли през новия век фамилната памет? Тя прокарваше мост над революционното прекъсване на биографиите и отвеждаше назад във времето, когато името, наследено от предците, е най-важната препоръка за човека...