С две риби и пет хляба

Текст КАЛИН НИКОЛОВ*

Следващия път, когато си поръчвате телешки стек, опитайте да си представите 4180 литра вода. Това са 12 000 чаши като тази пред вас. Човек би могъл да преживее почти шест години с това количество. А то е отишло само за производството на скромното парче месо в чинията ви.

Този пример не цели да ви откаже от хубавата вечеря, разбира се, а само да илюстрира все по-наболяващия проблем, пред който е изправено човечеството. Днес на планетата сме общо 7.4 милиарда; ако сегашните тенденции се запазят, до 2050 година - едно вече съвсем обозримо бъдеще - ще сме станали над 9.3 милиарда. За изхранването на толкова хора ще се наложи сегашните площи обработваема земя да се увеличат драстично - между 55 и 80 на сто според различните калкулации. Като се има предвид, че до момента човекът е усвоил и използва две пети от цялата достъпна земя, това спокойно може да се окаже невъзможно. Или поне би нарушило окончателно екологичното равновесие на планетата.

Има и друг проблем - хранителните навици. Бързо нарастващото благосъстояние в страни като Китай, Индия и Бразилия означава, че все повече хора променят диетата си и вместо да се задоволяват с досегашната купичка ориз със зеленчуци, търсят месо. Китайците например през 1961 са консумирали скромните 3.6 килограма свинско на глава от населението годишно. Днес, когато те са значително повече, консумацията е достигнала 57.4 килограма.

ПРОБЛЕМЪТ Е, ЧЕ ПРОИЗВОДСТВОТО НА МЕСО поглъща несравнимо повече ресурси и замърсява средата в доста по-голяма степен от всички други сегменти на хранителната индустрия. Според усреднени данни от три независими доклада, поръчани от ООН, за производството на един тон говеждо месо са необходими 16 726 тона питейна вода - пълното съдържание на шест плувни басейна с олимпийски размери. В тази калкулация влиза и водата, необходима за отглеждането на фуража за добитъка. Отделно са нужни горива - за обработка на земята и събиране на фуража, за отопление на животните, за разфасоване и транспортиране на месото. Съотношението между вложената енергия и тази, която се съдържа в готовия продукт, тоест в месото, е средно около 25:1. Още нещо: на животновъдството се падат, според различните оценки, между 24% и 51% от всички парникови емисии - далеч повече, отколкото отделят всички автомобили на планетата.

С две думи, конвенционалното земеделие и животновъдството няма как да се справят с голямата задача на ХХІ век - изхранването на едно все по-бързо растящо човешко население. Къде е тогава решението? Там, откъдето някога е започнало всичко - в океаните.

ЗА ПРОИЗВОДСТВОТО на тон говеждо месо са необходими средно 16 726 тона вода. При свинското са 5 469 тона, при сиренето - 5280, следват пилешко месо - 3809, ориз - 2552, царевица - 1020, мляко - 738, картофи - 133 тона.

НА ДАНИЯ се пада рекордът за най-голяма консумация на свинско месо на човек от населението - 145.9 кг годишно. В САЩ е 124 кг. Китайците консумират над половината от общото световно производство.

ЖИВОТИНСКОТО МЕСО е едва 5 на сто от цялата селскостопанска продукция, но поглъща 45 на сто от водата за селскостопански нужди.

СПОРЕД ЕВАНГЕЛИЯТА ХРИСТОС УСПЯЛ да нахрани тълпите с две риби и пет хляба (Лука 9:16). Но съвременната риболовна индустрия далеч не може да се похвали с подобен успех. Отдавна няма съмнения, че моретата и океаните са напълно способни да изхранят човечеството, само че за момента тази възможност е твърде слабо използвана. От съвременните източници на храна на рибата и морските продукти се падат едва 7 на сто, докато лъвският пай се поделя между растениевъдството и животновъдството. Нещо повече - перспективите пред риболова далеч не са добри. Индустрията е в упадък, защото след десетилетията на прекомерен, алчен улов рибните популации са се стопили - на някои места почти до изчезване. Преди пет години известният океанограф Бил Уърм публикува едно проучване, според което при запазване на сегашните темпове на улов до 2048 ще изчезнат почти всички популации на морска риба с индустриално значение.

Това и другите подобни предупреждения имаха известен ефект. Наскоро една проверка на Организацията по храните и селското стопанство (FAO) към ООН показа, че в пет от проучените 10 риболовни района предприетите усилия са дали резултат. Комбинираните мерки - въвеждане на квоти за улов, на забрани за риболов в определени зони и на ограничения на риболовното оборудване - осезаемо са съживили популациите около Исландия, край Нюфаундленд и Лабрадор, в североизточните Съединени щати, Югоизточна Австралия и в Калифорнийското течение. Проблемът е, че тези мерки видимо действат само в райони, експлоатирани от флотите на развити страни. Там, където риболовът е в ръцете на развиващи се икономики (начело с Китай), мерките изобщо нямат този ефект. Все още в две трети от риболовните акватории уловът е над допустимите граници.

ОЧЕВИДНО НА РИБОЛОВА НЕ БИВА да се възлагат особени надежди. Вместо това напоследък погледите са насочени към аквакултурите - тоест към изкуственото отглеждане на храни с морски произход. Дори и сега над половината от консумираната от човечеството риба идва от рибни ферми. И този сектор нараства със завидните 7 на сто годишно. В това няма нищо чудно - аквафермите, особено морските, почти не изразходват прясна вода, а съотношението между вложена храна и получен продукт е от порядъка на 1 към 3, вместо 1 към 50 и дори 100, както е в някои клонове на животновъдството. Отглежданите в изкуствени условия риби растат двойно и тройно по-бързо от тези на свобода по една съвсем проста причина - не им се налага да хабят огромни количества енергия за търсене на храна и за бягство от хищниците.

Големият проблем е, че повечето подобни ферми са разположени в крайбрежните води и заклеймявани като чудовищен замърсител. Те не само развалят гледката, но и мътят - съвсем буквално - водата на туристическата индустрия с огромни количества рибешки изпражнения и останки от храна.

Спасението би могло да се крие в създаването на ферми от ново поколение - с усложнени системи за пречистване на отпъците, или пък просто разположени в открито море, далеч от брега. Наскоро в една статия за Scientific American Сара Симпсън описа живота на такъв фермер от Хавай, на име Нийл Симс. Той живее и работи досущ като колегите си на сушата, само че вместо кон и камшик ползва шнорхел и маска, а вместо от овце “стадото” му се състои от 480 000 сребристи риби.

18.7 МЛН. ТОНА риба са уловени в Китай през 2012 година - най-внушителният показател за цял свят (следват САЩ със 7.9 млн. тона и Перу с 5.3 млн).

89% ОТ РИБНИТЕ ФЕРМИ са разположени в Азия, и само по около 4.5 на сто - в Северна Америка и Европа.

Вече съществуват над двайсет ферми като тази на Симс - потопени кафези от стоманена мрежа, големи колкото физкултурни салони. Обикновено те са закотвени в средата на силни течения, които да отнасят органичните отпадъци и да осигуряват приток на прясна, богата на кислород вода. В огромните пространства на открития океан отпадъците от подобна ферма се разсейват без следа.

ИМА И ДРУГА, ЕРЕТИЧНО ЗВУЧАЩА ВЪЗМОЖНОСТ - да заложим на генното инженерство и да създадем модифицирани риби, които да растат несравнимо по-бързо от обикновените и да изразходват значително по-малко ресурси. Това далеч не е научна фантастика. Няколко биотехнологични компании от цял свят се занимават със сходни разработки. Американската AquaBounty Technologies дори е на ръба да получи одобрението на властите за отглеждането на генномодифицирана сьомга. Подсилена с гени на други риби, тя пораства до пълната си големина за година и половина, вместо за три, и според някои изчисления ще спести на северноамериканската развъдна индустрия четвърт милиард долара годишно. Има само един проблем - генните манипулации все още предизвикват у широката публика същия ужас от непознатото, който и атомната енергетика, например. Очевидно ще е нужно още доста време, преди рибата да се превърне в главния източник на храна за човечеството. От друга страна, в перспектива биотехнологичните компании биха могли да привлекат на своя страна най-могъщия възможен съюзник. В края на краищата и най-закостенелите предразсъдъци отстъпват, изправени пред глада. А гласът на девет милиарда гладни гърла едва ли би останал нечут.

---

* Статията е отпечатана в Bulgaria ON AIR THE INFLIGHT MAGAZINE, брой 65 / 2015